Дада е всичко, от което се създава изкуство

И мода...

Сухото определение за дадаизма гласи, че то е „движение в изкуството, което се развива след Първата световна война. Дадаистите се изявяват в изящните изкуства, литературата, театъра, дизайна и др. Имат нихилистично отношение към красотата, влечение към абсурдното, анархията, отрицание на естетичните норми, открояват се с провокативността и с чувството си за хумор. Дадаистите не влагат конкретни послания в творбите си. Те оставят всичко на зрителя, той да направи собствена интерпретация на произведенията им. Всичко това научих от проф. Майа Богданова, но си признавам, че не ми стана ясно дали този, който описва действителността за другите, притежава способността да го направи, в противен случай изобщо трябва ли да се захваща.

Как възниква то?- попитах Майа

Случило се е в началото на миналия век в Цюрих, в “Кабаре Волтер”. Събрали се симпатизанти и формирали артистичен кръг на Дада. Името е избрано съвсем случайно. Някой промушил с нож френско-немски речник и се спрял на френската дума “дада”, с която децата наричали дървеното конче-играчка. Не мисля, че това е сериозно основание за формалното му “изчезване” в края на 20-те години. Дадаизмът не е изоставен, не е замрял, а просто се е “разтворил” във всички сфери на изкуството като едно “намигване”, което всеки артист умее да използва като освободеност в творчеството си.

В какво са вярвали дадаистите?

Франсис Пикабиa твърди: “Това е Дада, който ти говори, който е всичко, който разбира всичко, представлява всички религии, не може да бъде нито победа, нито разгром, живее в пространството, а не във времето.”

 Хуго Бол споделя, че “отричането на всички правила, свалянето на всички забрани, изглежда единственият отговор “за това, какво е “Дада”.”

Хана Хок заявява: “Искам да залича всички склерозирали граници, които ние, хората, издигаме около всичко, което е близко до нас.”

Всички те, вярвам – продължава да ме убеждава Майа Богданова - не са говорили за друго, освен за онова действие, което насочва всички сили на въображението да прави дори и от обикновените предмети на ежедневието изкуство. А рецептата е подходяща за всеки мислещ артист, който когато работи е щастлив.

В крайна сметка всяко вярване е признаване на нещо за истинско. Каква е техниката им ?

Според нея дадаистите на пръв поглед са събирачи на банален, вече съществуващ материал. Оставайки настрана утвърдените канони, те заместват класическата боя в живописта с колажа и фотомонтажа, разрушават, деформират различни натури и от искрата на вдъхновението им се раждат нови изразни средства, натоварени изцяло с естетически смисъл. Синтетична в най-вътрешната си природа, техниката (стилът) на дадаистите обогатява композиционните методи, смесва две или повече реалности, опростява формата, разрушава сюжета, за да промени смисъла. Дадаистите практикуват наслагването на фотографски мотиви – похват, използван по-често от плакатисти, приложни графици и стилисти, стремящи се към силен изобразителен ефект.

С какво толкова те увличат те?

Дадаизмът е вдъхновение и промяна, той е всичко, от което се създава изкуство. И “удря”, без да използва големи думи като “етика” и “култура” по съмнението, възхищението, смайването, удоволствието от простите неща, които съпътстват ежедневието ни. Един човешки вик, който Хана Хок успява да изтръгне дори от “Моите домашни мисли”, за да въздейства по чувствен начин. Или в симпатичното, запомнящо се “Да Дeнди” – друго нейно емблематично произведение, което представлява кръстословица от елементи, които всеки може да реши по свой начин и дори да повярва, че часовникът, апликиран в горната част на изображението, още не е спрял. Това е начин да твориш и да живееш, без да се съобразяваш с установените правила – говореше все по-убедено тя

Кои са адептите, които си запомнила?

Жан Арп, Раул Осман, Хана Хок, Макс Ернст, Марсел Дюшамп, Ман Рей, Франсис Пикабиа и всички техни последователи вярват в онази свобода, която кара човек да повярва не само в това, което е, но и в онова, което може да бъде. Дадаистите вярват в свят, в който една обикновена песен, картина, паднало в бурята дърво, любовта и всички други неща от живота са равностойни факти, които могат да породят силни чувства.

Благодарна съм на проф. Майа Богданова, че ме въвлече в процеса на създаването на своята уникална изложба „Модата е Дада“ в началото на 2007 г. – една пъстра колекция от постери и модели, експонирани във Френския културен институт. Първата й изложба е през 2001 г. „От идеята до реализацията“, а през 2003 г. представя „Мода и живопис“.

Според мен тя е особена разновидност на таланта. Казва за себе си, че еднакво предпочита да бъде художник, стилист-моделиер, както и да бъде преподавател и ръководител на катедра в Националната художествена академия.

Сега пленена от дадаистите отново попада в капана между изкуството и модата. Казва, че  в света на модата не е първата, която се вдъхновява от принципа за превръщането на обикновената предметна среда в предметна среда на изкуството. Така, както и дадаистите са откривали собственото си призвание в нестандартната изразна сила, , тя вижда, че модата дава възможност индивидът да се вписва по свой начин в играта на живота според личните си предпочитания, манталитет и образованост.

Питам Майа Богданова кое е по-естествено – да скриеш истината за себе си зад дрехата, или да демонстрираш самия себе си, обличайки онова, което отговаря на твоя характер и най-вече на твоя социален статус.

М.Б. „Възприемам модата като начин да бъдеш различен. Оскар  Уайлд го е казал още по-точно: “Модата е това, което човек облича, нe е модно онова, което обличат другите хора”. Дизайнерът на дрехи много често е поставен пред задачата да се съобрази с нечий вкус и да посредничи за крайното изделие. В личната си практика многократно съм играла ролята на такъв посредник. Дрехата е средство за утвърждаване на принадлежността ти към определена обществена група. Но заедно с това тя те отличава, прави те оригинален, различен. Облеклото позволява да скриеш тялото си, да измениш контурите му – т.е. да промениш действителността. Но от друга страна, дрехата излага на показ същността на онзи, който я носи, издава неговия характер, избор и вкусове. Тя всъщност показва, криейки. Удоволствието за дизайнера е винаги да постигне различност. Нали  в основата на живота е свободата. Но може ли човек да прескочи границата на установените норми, като същевременно запази мярката за онова, което иска да бъде?“

Отново се върнахме на темата за Дада като изкуство и мода и как тя се чувства сред колекцията от постери на известните имена на художниците, за които стана дума и собствените й модели?

М.Б.„ Дадаистите ме привличат именно с това, че налагат едно ново чувство за свобода“ -твърди Майа.“ Трябва смелост, за да прескочиш границите на установените норми. Да имаш свобода на изразяване, свобода да си играеш свободно с традиционни похвати и теми. Дадаистите не наподобяват, а създават изкуство. Тяхната дързост и авангардност ни внушават нови, неочаквани неща. Особено в модата, където креативността се изразява в способността да се дадат нови решения на един много стар проблем – а именно как да се облече тялото, и как непрекъснато да се обновяват идеите за това. За мен модата е мярка за много отношения – за лични и за обществени. А изборът го приемам като социална позиция. Замисляла съм се кой е по свободен – този, който има много пари, или онзи, който изобщо няма... Представи си новите тенденции, набелязани от Шанел, Гучи, Армани, актуалните цветове, десени и материи в услуга на разнообразието, на вкуса на всеки един от нас. И модата, и изкуството имат много общо с разнообразието, а оттам и със свободата на духа. Ако искаш да не подражаваш, да си независим, трябва да приемеш модата като състояние на духа, като продължение на самия себе си.“

Текст: Нели Цонева, списание Бела, бр. 8 , 2007 Снимки: Майа Богданова