Елка Симова: Откровенията на една учителка

„Аз си обичам училището. Обичам си работата. Тя ме спасява.”

- “В престижните европейски училища и авторитетни колежи в Америка акцентът е поставен преди всичко не върху това колко ще прочетеш, а какво и как ще прочетеш.”

- “Децата, най-вече амбициозните и ученолюбивите, не се чувстват комфортно в училище. Защото не са в състояние да се подготвят така, както искат. Особено тези, които очакват да бъдат отличници.”

- “Ролята на учителя може да се обясни с... хазарта – залагаш на едни деца и чакаш резултати. Победата на тези деца е и твоя победа. Това е смисълът.”

- „Всеки млад човек има крещяща нужда да се доказва, да си “набавя самоличност”. И като не знае как да го направи, го прави по най-елементарния, но ефективен начин – чрез насилие над другите.”

- “Семейството в момента проявява една некрасива безцеремонност към всяка институция, особено към училището.”

Срещата с Елка Симова, дългогодишна учителка по литература, се оказа изненадващо спонтанна и по-интересна от очакваното. Гостувах в дома й на улица „Парчевич”, съвсем близо до нейното 127-о училище „Иван Николаевич Денкоглу”, в самия център на София.  Бях се подготвила за интервю, но се получи накъсан, откровен  разговор за това какво се случва в българското училище днес и каква е ролята на учителя в него. Признат ли е той от децата, оценен ли е от обществото ни...

В свободния ход на нейните думи личеше

и болката, и любовта

към училището, загубило своя респект и сила заради факта, че за все повече хора в България знанието не е пътят, който води към успешна реализация. Как изглежда училището отвътре през погледа на учителя?

„В българското училище имаше традиции и ред. Сега то боледува така, както боледува и българското общество. Много е тъжно, че това рефлектира върху децата. Децата нямат свой изграден свят. Свят, който да ги направи силни. Училището всъщност предлага не само възпроизводство на определен учебен материал. Училището е много по-ценно с нещо друго – то изгражда стереотипи, рефлекси на поведение. То е школа за живота. То му “казва” как да преодолява трудностите. Ако детето усвои тези умения, то ще успее не само в училище, но и в живота.”

От своя дългогодишен опит Елка Симова сподели и болката, че днес много деца си отиват

за да бъдат оценявани някъде другаде, където се цени трудолюбието и  познанието,  нравствеността и силата на характера. Според нея тук остават тези, които могат „да преминат под препятствията”.

„Всеки млад човек има крещяща нужда да се доказва, да си “набавя самоличност”. И като не знае как да го направи, го прави по най-елементарния, но ефективен начин – чрез насилие над другите.” „Обърнете внимание –  с тъга ме подкани тя. – Прегледайте вестниците, огледайте светските хроники, и ще видите кои са лицата на България...”

Да, децата ни тръгват за училище с ентусиазъм и толкова голяма радост, а си отиват с разочарование и с нагласата, че животът тепърва ще ги научи на всичко, което им е нужно.

“Българското училище е елитарно

Това ви го казвам с цялото си недоволство. Смятам, че учебните програми са ненужно натоварени и обемни. И този факт създава предпоставки за липса на ориентири към основополагащата и функционална материя, необходима по предметите, които се изучават. В този огромен поток от информация същественото се губи. Методиката се основава преди всичко на теоритизирането и смисълът от познанието и културата не се оценява. Други техники трябва да се заложат на говорене, мислене, изразяване, а не да се борим  с обеми и  фактология. В престижните европейски училища и авторитетни колежи в Америка акцентът е поставен преди всичко не върху това колко ще прочетеш, а какво и как ще го прочетеш. Това всъщност е качество, ниво на образование и ражда привързаност към училището, към знанието, като създава  възможности за осмислянето му .”

А как се отразява системата на образованието днес върху децата?

„Децата, най-вече амбициозните и ученолюбивите, не се чувстват комфортно в училище. Защото не са в състояние да се подготвят така, както искат. Особено тези, които очакват да бъдат отличници. Не може например литературата за 10-и клас да включва в учебника 20-ина автори, а произведенията да са 30–40 на брой. Тук въобще не става дума за учебен процес, а за библиографска справка на определени автори и респективно за елементарни познания. Аз не мога да разбера, след като непрекъснато се говори за тази пренатовареност на учебните програми, защо нищо не се прави по въпроса. Трябва да има комфорт и спокойствие в учебните часове, за да се осмисли основното,

за да се поемат знанията с любов

с любопитство и трайно. В американските училища в един от класовете цяла година учат две произведения – “Старецът и морето” на Хемингуей и „Франкещайн” на Мери Шели. Спокойно. Провеждат дълги разговори, правят подробни анализи и изследвания, учениците представят нещо като дипломна работа върху материала. Това е задълбочено образование и съответно задълбочено знание.”

Излиза, че родителите трябва да насочат недоволството си не към учителите, а към създателите на учебните програми. Да настояват за олекотяване на програмите с цел постигане на по-добро качество на образованието...

„Да, учебната програма трябва да бъде опростена и намалена по обем, за да има качествено образование. И учениците, и учителите трябва да се почувстват комфортно в училище, а не като сега – напрегнати и уморени. Литературата, предметът, който аз преподавам, ни дава уникалната възможност да се обърнем към многообразието на човешкия опит. Когато се научим да я четем и разбираме, тогава ще получим достъп до духовните богатства на света, до дълбочините на човека. Тогава ще знаем, че този свят не свършва с нас.

„Под игото” не говори за отдавна умрял свят, а за прости човешки неща като смелостта и страха, любовта към родината, сладостта на саможертвата и тежестта на предателството. Не мога да си представя, че в Англия биха иронизирали своя Шекспир, така както у нас младите писатели със самочувствие иронизираха разказа на Иван Вазов „Една българка”. Без да се замислят, че той провокира говорене за универсални общочовешки проблеми – за състраданието и смелостта, за егоизма и страха, за доброто и вярата.”

Гледах  и я слушах с благодарност за това, че учителят си остава завинаги знак за личност, която се помни от поколенията ученици, особено ако е така поетична и щедра в любовта си към другите, както е Елка Симова. Но тя веднага ме репликира:

„Ами, поетична. Аз просто си обичам работата. Много я обичам. Тя ме спасява. Твърдо реших, че трябва да изляза от депресията на недоволството. Примирих се. Обичам децата. И въпреки всичко вярвам, че децата продължават да обичат училището. Тази натовареност ги прави силни. След като завършат, непрекъснато се връщат в училището и му благодарят за това, че са такива, каквито са станали. Децата са невероятни. Винаги съм била класна. Поемам ги от 9-и клас. Ставаме едно семейство. В последния клас и в последните часове по съвременна българска литература ги оставям сами да изнасят уроците. С ужас забелязвам, че са възприели моите маниери, жестове, изрази. Виждам себе си в тях и се ужасявам колко силно е влиянието ми.”

А родителите?!

Поинтересувах се какво мисли тя за днешните родители.

„Общо-взето голяма част от родителите днес са притиснати от много обстоятелства. Семейството в момента проявява една некрасива безцеремонност към всяка институция, особено към училището. За неосъществените си амбиции и за неудовлетвореността си от живота родителите са склонни да обвиняват нас, учителите. Повечето от тях искат, ако е възможно, децата им още от първи клас да получат такъв старт, че без всякакви усилия да завършат училище и да се озоват в германските университети, в подредените държави... Това преди не се случваше. Родителите бяха по-взискателни към децата си. Но времената се промениха много. Свободата е много сложно нещо. И е много важно за какво ще я употребиш тази свобода... Но това е тема на много дълъг разговор.”

И нашият разговор продължи дълго. Намерих отговори на всичките си въпроси в безкрайния поток на нейните мисли. Разлиствахме албума със снимките с последния й випуск. С радост тя сподели, че децата сами са направили всичко – снимките, аранжирането на страниците на албума, надписите . Сред лица на учениците често забелязвах да свети топла лъчезарна усмивка на Елка Симова.

„Аз съм щастлив човек. Какво повече да искам? Аз съм просто щастлива” – каза просто тя в заключение.

Помислих си, че всеки ученически албум е много скъп за един учител. Той е венецът на учителското себераздаване. Той е цената за учителския труд, за тази вечна професия. Дали обаче и Елка Симова мисли същото?!

„Цената е да видиш, че си покорил децата, и да ти кажат накрая: „Знаете ли каква роля имате в моя живот?’ Ролята на учителя може да се обясни с... хазарта – залагаш на едни деца и чакаш резултати. Победата на тези деца е и твоя победа. Това е смисълът.”

Разговора води Нели ЦОНЕВА

Снимки Личен архив

Публикувано в сп. БЕЛА, бр. 9 2008г.