Зад Вратата на Флоренция 

На човек му се иска да разбере нещата отвътре в момента, в който стъпи във Флоренция, а нашият фотограф улавя за частица от секундата отпечатъка на времето. 

Една врата. Снимката, която ми напомня, че всеки си представя Флоренция по различен начин. Понякога е нужен съвсем необичаен миг светлина, за да усетим вечността на един град. Какво има зад тази врата? Какво е търсил погледът на фотографа?

Леонардо да Винчи едва ли е мечтал творбите му да се излагат не само в световните музеи, но и тук, съвсем близо до хората, на тротоара на улицата.

Някой забравен шедьовър на Сандро Ботичели, макет на дървен арбалет от Леонардо да Винчи или копието на „Пиета” на Микеланджело Буонароти?  Оригиналът, знае се, сe намира в олтара на Дева Мария в катедралата „Свети Петър” в Рим. Говоря за цвета на времето, за топлината на дървото, съхранило нюансите на червеното и жълтото. Говоря за онзи привкус на старина, разказваща незапомнени истории. Шепот за събития, битки за мощ и величие, останали от властта на Медичите.

Всяка сграда във Флоренция днес се е превърнала в една от хилядите забележителности, които могат да бъдат наблюдавани с часове в търсене на изненадващ детайл, разкриващ  красотата.

Повече от три века този флорентински род, дал на Европа папи и кралици, меценати, банкери, търговци, дори и наследници, които са имали не особено достойни за честта занимания, милеел за процъфтяването на своя град. Медичите са трупали несметни богатства и власт и непрестанно са строили величествени дворци, катедрали, мостове и площади. Финансирали са смели, нови за времето си проекти. Така се е появил двойночерупчестият, сферичен купол на катедралата „Санта Мария дел Фиоре”, без подпорни колони, сътворен от архитекта Брунелески, запален по изкуството на античността. Години по-късно Микеланджело използва същата конструкция, за да издигне още по-големия купол на базиликата „Свети Петър” в Рим.

Флоренция  с лъкатушещите си улици между грандиозните катедрали, площади и дворци има вековна история и сякаш усещаш присъствието на Данте, Ботичели, Микеланджело, Галилей, Макиавели, Бокачо  и  славните Медичи.

 Флоренция наистина омайва. Човек си я представя като един дух, обзет от копнежа по красотата. Животът, скрит зад изящно рамкираните флорентински врати, се приближава до нас като едно сърце, което тупти за следващите поколения. Окото не се разсейва от блясъка на позлатените куполи. Ухото може да различи хлопването на дървените капаци, отварянето на затворените врати, откъслечните разговори на минувачите из уличния лабиринт на този вечен град.

Флоренция ни заслепява с фантастичните си скулптури, щедро изсипани на площадите, около фонтаните и дворците. Великолепният шедьовър на Микеланджело „ Давид”  може да бъде видян на много места - на старите площади  „Пиаца дел Сеньория” и „Палацо  Векио”,  на хълма, извисяващ се над града, а самият оригинал  е  в галерия „Академия”..

 Цветовете, отразени в сянката на залеза, му придават особена тайнственост и мистика. Разходката из Флоренция ти доставя удоволствие да проследяваш къща след къща, да минаваш от улицата към площад с невероятни фонтани със скулптури. Да съзерцаваш града отдалеч. Да забавляваш окото с непрестанно променящия се градски силует, който понякога прилича на видение.

Часовниковата кула отмерва времето на величието, славата, изкуството на Ренесанса, когато Флоренция в продължение на  400 години е била най-големият културен център на Италия, а днес по данни на ЮНЕСКО тук се намират 30 % от световните шедьоври на изкуството.

 „Флоренция е толкова прекрасна” - казва младата служителка на музея „Дел Опера”. Стоим с фотографа пред касата. Стрелката на часовника сочи 10 часа и 25 минути и сме първите му посетители. от прозореца на рецепцията, откъдето тя услужливо ни  подаде  билетите по 12 евро за вход, се открива приказна гледка към вътрешния двор. Окъпан в зеленина от бръшлян и с  прикътани от времето застинали скулптури. Творби от една велика, могъща цивилизация, постигнала в пределна степен своя стил. Като метафора на вечността. 

Донатело със своята „Мария Магдалена” , изложена днес в  музея „Дел Опера”, ни напомня за изкуплението на греха - водещата идея  в изкуството през Ренесанса.

Музеят на Санта Мария дел Фиоре. Създаден е през далечната 1891 г. да съхрани нейната творческа история. Как катедралата се е раждала от чертежи и скици. Как стъпка по стъпка  повече от век и половина се е издигала към небето. Красотата е трудно нещо. Камъкът може да я поеме, а духът да я изрази. Джото е планирал и започнал строителството на камбанарията, но Андреа Писано я е довършил. От нея като на длан се вижда Флоренция с пресичащата я с мътните си води Арно. На източната врата на „Санта Мария дел Фиоре” са скулптурите на Донатело. Днес музеят ги пази в една от своите зали, а от пред нас е неговата прочута Мария Магдалена. Един вътрешен глас ми подсказва, че страданието и красотата вървят ръка за ръка във вечността.

Погледът на фотографа е запечатал  един миг щастие в райската градина зад двореца Пити-един от най-красивите паркове в Италия – „Джардино ди Боболи”.

Когато си спомням за красотата на Флоренция, пред мен винаги изниква образът на Данте, който в малък параклис се врича във вечна любов на своята Беатриче. Кого засяга любовта, освен любимата и любимия? И въпреки това нейното поетично въздействие преминава през вековете. Казват, че много влюбени двойки идват специално във Флоренция, за да оставят своите писма под летящия слънчев лъч, падащото камъче в мястото, докоснато от романтиката  на Данте и Беатриче, от знака на тайнствената светлина на вечността.

Флорентинците вярвали, че хората ще имат красиви души, само ако водят живот сред изобилие от красиви неща. Между тях са и малките прелестни винотеки -  предпочитани по всяко време на денонощието и от местните хора.

Красотата е толкова трудно нещо. Мечтите, а понякога и градовете, изчезват. Копнеем за щастлив завършек. Можем да си го позволим с чаша хубаво кианти във флорентинската малка винотека. Тогава си помислих, че хубавото е да не живееш в този град, а да идваш от време на време и да изпадаш в безмерен лиричен прехлас, което е наистина прекрасно.

Текст: Нели Цонева, списание Бела, бр. 10 , 2010 Снимки: Краси Генов