БАРСЕЛОНА МЕЖДУ ГАУДИ И ПИКАСО

Барселона

Първото усещане е, че Барселона поема дъх от самия живот, изпълнен с движения, радостна еуфория. Скитах с широко отворени очи, за да открия за себе си очарованието ѝ, да разбера нещо повече за това с какво наистина този град омайва. Забелязах полъха на едно особено жизнелюбие, където и да отидеш веднага се установява една непосредствена близост с всеки и желание да се почувстваш човек, не някой важен, а един от тях. Когато влязох за втори път в симпатичното бистро, отворено през 1926 г., ме посрещнаха като новия им приятел, на който му харесва бирата и мезето с аншоа, а в близкото заведение за вкусните тапас, просто те приемат вече като познат гост, на когото търсят със загриженост освободена маса за вечеря.

Градът по всяко време на годината приютява многолюдна тълпа туристи, гости, които непринудено се смесват с местните хора навсякъде, където любопитството ги води. В този пъстър град се стичат различни слоеве население с разнообразна култура. Взети заедно с годините те са създали интелект, репутация, стил на поведение, определящи атмосферата на самия град – символ на живота им.

Хората идват и си отиват, но историите остават, като някои от тях имат особено значение за патоса и чувствителността на една епоха. Начинът на докосване до тези превратни моменти не е случаен, а е закодиран в указателни знаци, които винаги напомнят за извървения път. Едва тук почувствах колко символична е песента за Олимпийските игри от 1992 г., „Барселона“ на Монсерат Кабайе и Фреди Меркюри – сякаш в нея отеква ехото от поетия въздух на тоя град.

Барселона е съхранила над олтара на своята най-стара готическа катедрала (Catedral de Santa Creus I Santa Eulalia ) приведената фигура на разпънатия Христос, за да подсеща за битката при Лепанто през 1571 г., където Свещената лига е разгромила флотата на Османската империя и запазила надмощието на християнството в земите около Средиземно море. Мигел де Сервантес, който е ранен тежко в битката и до края на живота си остава с неподвижна лява ръка, е намерил съвсем сполучливо обяснение за Бог: „В нещастието съдбата винаги оставя вратичка за изход“.

Никой не си спомняше накъде сочи Христофор Колумб от величествения си паметник, построен за световното изложение в Барселона през 1888 г. Смелият мореплавател е дръзнал да тръгне само с три каравели, за да открие нов път за Индия, вместо това на пътя му се изпречва един нов континент – Америка. Завръщайки се от пътешествието, той е спрял точно тук, на брега на Испания, като довел със себе си шест карибски индианци, за да бъдат покръстени. В Барселонската катедрала сред блясъка и благочестието един мраморен купол с надпис възпоменава това събитие от преди пет века.

От статуята на Христофор Колумб започва най-оживената улица на града – „Ла Рамбла“, излизаща чак на площад „Каталуния“. Приятно ми беше да се движа сред безкрайния многолик поток от хора, минаващи сякаш по мост, който свързва историята с живото настояще и в постоянен прилив и отлив възражда настроението и възбудата в града. Наслаждавах се на стройния, гиздав архитектурен декор. Помислих си, че всеки, който е застроявал това място, го е правил благородно, продължавал е оттам, откъдето са спрели другите преди него. Смайващото е, че разновидните сгради изглеждаха еднакво високи, изящни, притихнали в целомъдрения си вид, повлияни и от арабската и от испанската култура, но изразяващи преди всичко каталунския характер. Повечето от къщите имаха нещо лично свое – железни балкони, тераса на покрива с екзотични растения, пъстри тенти, цветя или оцветен пластмасов навес. Точно този впечатляващ усет към детайла усещах около себе си в обкръжаващите ме здания, съхранили достойнството си в постигната и надживяна цел.

Гауди

Когато стигнах до скелите на „Саграда Фамилия“, си представих само за миг как гениалният Гауди сглобява шеметно високите спирали на единствения оригинален религиозен паметник и то във времето от 1883 г. до 1926 г., когато е нямало такива високи кранове, строителни материали и техника. Как не е загубил себе си в това видение на бъдещето? Чувствах, че навярно го е придържала някаква нишка, която е запълвала онази голяма празнота в живота му, както е в сънищата, където свободният му дух се е реел, търсещ истината и красотата. Гледах този огромен храм на изкуплението на греха, който все още се строи, с изправени високо към небето кули, монументално направени скулптури, разказващи библейски сюжети, и се чудех дали изобщо това е достижимо – човек да може да види в цялост безкрайността в небесната светлина, както и преломената вълна в душата на човека, в мига на нерешителност, диреща опора в Бог.

Гласът на куратора ме приканваше да побързам с разглеждането на катедралата, но завладяващата архитектурна гора те примамва да останеш по-дълго вътре, за да видиш лъчите на слънцето, филтрирани от многобройните витражи, огряващи от високо колоните, стигащи до огромния покрив, да видиш светлината, която е навсякъде около теб. Все едно си в самата природа и общуваш с нея. Гауди наистина е създал органична и много функционална архитектура с перфектна хармония и силно въздействие. Тук всеки детайл носи послание, всяка природна форма е превърната в архитектура, няма имитация, всичко е оригинал, като че ли не е пипната от човешка ръка, а е излята от длетото на скулптор и то наистина гениален!

Според него архитектурната конструкция трябвало да напомня за гигантски орган, тогава вятърът, който минава през отворите звучи като истински хор. Мислех си за неизчерпаемото му вдъхновение, което е изпитвал над чертожната маса (жалко за унищожените архитектурни планове през Гражданската война), когато е правел гипсови отливки на всички живи същества, присъстващи в приказния интериор и в библейските сцени – тъкмо това „откровение“ очевидно го е зареждало почти с физическо щастие. Това, което чух, беше оспорваната фигура на Исус Христос над олтара, създадена от Гауди. Тя е изящна, разкошна, но твърде малка в сравнение с голямото вътрешно пространство. Поставена под сребрист балдахин със златни ресни, тя напомня по-скоро за едно дихание, което оставя като че ли упование за повече вътрешна светлина за теб и за близките ти хора.

Трудно е да опознаеш Гауди само с един бегъл поглед върху творчеството му в справочниците, където научаваш как е повлиян от неоготиката, сюрреализма, кубизма, източното изкуство, мудехар, но най-вече от каталунския модернизъм и изобщо стила Арт Нуво. В действителност обаче, когато видиш архитектурните му творения в Барселона, те така те изумяват, толкова е различен и въображаем, с такава богата емоционална вселена, че не се вписва в никакво художествено движение. Колкото и да е дълбоко и истинско неговото вдъхновение, като че ли въображението му не спира до каноните на религията, не претърсва пустотата на вселената, а остава в границите на човешкото, до магията на изкуството, до духовната сила, с която човек може да види живота си в пълнота и завършеност, да го види в цялост. Почувствах, че Гауди, макар и да не е довършил творението на своя живот – катедралата „Светото семейство“, ни е оставил закодираното в нея послание, което не е свързано с вечността, а с надеждата на тоя свят.

Докато стоях пред Къщата Батийо, друг негов бисер в сърцето на Барселона, просто не можех да повярвам на очите си: няма прави линии, нито остри ъгли – всичко е заоблено, взето от морето и неговите чудовища. Синевата е блясъкът на рибените люспи. Всеки детайл открива един нов свят: колоните са кости, балконите – черепи. На огънатия и назъбен покрив стои кръст, символизиращ Свети Георги, небесният покровител на Каталуния. А прочутият парк Гюел ме очарова с фантастичните си кули, странни прозорци, разкошна нарисувана стълба, водеща до грамадни колони, виещи се цветни алеи, там на високия хълм е тайнственото място за гледка към града с пейки от разноцветна керамика, разказващи приказки за змейове и дракони. Обикалях улиците, където са и другите обекти на Гауди – къщите Мила и Винсенс и все повече разбирах, че този град привлича като магнит целия свят, най-вече заради неподражаемия, изключителен Антони Гауди, за да се докоснат хората до създадените от него осемнайсет сгради, девет от които са построени в Барселона, а всички те са обявени за световно културно наследство. Казват, че Архиепископията в града е започнала през 2002 г. подготовка за канонизирането му и вероятно ще бъде обявен за светец, ако е извършил поне едно чудо. Дали ще се намерят доказателства за това, като самият Гауди е гений в чудотворен смисъл.

Пикасо

Докато вървях по криволичещите улици да издирвам къде е музеят на Пикасо, си мислех дали Гауди и младият Пабло, дребничкият, тъмнокос младеж с аристократична осанка и проницателен поглед, са се виждали в Барселона. Няма как да не са се срещали в „Четирите котки“ ( Quatre Gats) на улица „Montsio”, където по това време се е събирала цялата барселонска бохема – музикантите Исак Албениз, Луис Милет, архитектите като Гауди, дизайнерът Рикард Описо, всички са там: Пабло Пикасо, Рамон Касас, Сантяго Русинол. В това шумно кафене те се отбивали заради приятелите си, а мястото е било необичайно не само с изисканите си художествени детайли и предмети, но и защото тук са получавали „храна за духа“. През 1899 г. на 17-годишна възраст Пикасо, който често посещавал това кафене, излага там за първи път свои картини.

В музея открих красива литография с менюто на „Четирите котки“, много рисунки, ескизи, за неговите посетители, направени от Пикасо, дори и голям постер с двама колоездачи, които въртяха заедно педалите на колелото. Единият от тях е Пере Ромеу, съдържателят на „Четирите котки“. Те разказваха историите на случилото се през онези години и как това легендарно средище, стихийно нахълтва с много емоции и вдъхновение в художествения живот на Барселона. Разглеждайки във временната изложба Picasso’s Kitchen дарените на музея 163 фотографии на Дейвид Дъглас Дънкан, разказващи автентични истории от живота и работата на Пикасо, осъзнах, че между Гауди и Пикасо има една съществена прилика и тя е в неповторимото им майсторство, което и при двамата е пронизано с духа на магията. Те не са били особено близки при младежките лутания на художника в Барселона, защото имат голяма разлика във възрастта си, но еднакво силно са били обсебени от творчеството си, създавайки един нов свят, конструиран така, че да предаде дадена емоция, и двамата неизтощимо са търсели неочаквани и самобитни форми, решения, вдъхновявайки се от природата, от човешките състояния и дух.

В изложбата открих как „пръстът на магьосника“ Пикасо създава от ароматна глина изкусни и причудливи кани във формата на женски глави, съдове на слънцето, съдове на арени за борба с биковете, дори е съблазнен да направи съд с костите на рибата, която сам е приготвил в своята кухня. Тази история пак е разказана от фотографиите на Дейвид Дънкан, когато шейсет и шест годишният Пикасо с младежката си душа и артистичност през 1947 г. започва да учи как се изработва керамиката при неговите приятели Сюзан и Жорж Рамио във Вилларус, Южна Франция. Според Жорж Рамио той е уловил „огнения дух“ на грънчарството. С живо любопитство и ентусиазъм той е стоял зад машината, за да оформя детайлите, без умора е наблюдавал пламъците в пещта, искал е сам да изпита удоволствието и радостта от раждането на керамичния съд. По същия начин години наред не се насищат очите му да прави отпечатъци, с вдъхновение да експериментира, да проявява неограничена творческа способност, поради което неговата гравюра е перфектна от гледна точка на технологията, но и е нещо живо, изпълнено с движения. Ето защо Пикасо стой най-високо сред всички гравьори на XX век. В музея се пази илюстрованата книга, дарение от Салвадор Дали с 30 гравюри на Пикасо от 1931 година.

Изпитах възхищение и респект, когато научих, че най-близкият му приятел Хайме Сабартес, даровит поет, става негов биограф, пише много студии за творчеството му и го следва по пътя му. Благодарение на него Пикасо има свой музей в Испания. Първото дарение на Пикасо за град Барселона „Арлекин“ 1917 г., поставя крайъгълния камък на бъдещия музей, за който градската управа и каталунското правителство проявяват далновидност и започват да купуват негови картини от частни сбирки. Най-напред музеят се открива под името колекция „Сабартес“ в готическия дворец „Aguilar“, който е бил закупен от общината за работите на Пикасо. Защото въпреки ненавистта му към франкисткия режим, той е завещал колекциите си на град Барселона. За да ги подслони, градът постепенно е отстъпвал допълнителни сгради, застроявал нови площи, реконструирал е зали и помещения, за да издигне внушителен музей на улица „Montcada“, 15 – 23.

Открит през 1963 г., този истински паметник на приятелството и изкуството проследява взаимоотношенията на Пикасо с Барселона, една интимна и солидна връзка, оформена през юношеството и младостта му, която продължава да се развива дори и след неговата смърт. Самият Пикасо предоставя пълната колекция на своето семейство, съдържаща 921 творби от маслени картини и рисунки от детската и младежка възраст, която по-късно е допълвана от неговите наследници, приятели и ценители. Както разбрах от гида, който обясняваше изчерпателно не само информацията за самите произведения, но и за събитията, случвали се при създаването им, всъщност изложбеният фонд непрекъснато се обогатява с дарения, документи, картини и печатни материали, отразяващи един дълъг творчески и жизнен път, което превръща Музея в световен справочник за изучаване изкуството на Пикасо. Гениалността на художника се разкрива чрез 4 251 творби, включени в неговата постоянна колекция. Разглеждайки това огромно богатство, събрано на едно място, сякаш усещах творческото напрежение на неговия син, розов период, многобройните му вариации на кубизма, невероятните образи в резултат на неговите сюрреалистични търсения. Представях си как е прекарвал нощите си в рисуване, за да разлага предметите, да ги реконструира с нов облик, странен, но поетичен, за да изрази движението, да пресъздава живота.

Познавах творчеството и живота на Пикасо от книгите и музеите в Париж, но тук в Барселона почувствах по-осезателно чудната му способност да превърне своето съществуване в художествено наследство, равняващо се, според изследователите му, с това на Дюрер, Рембранд или Гоя. Федерико Фелини много точно е изразил своето възхищение: „Пикасо за мен е олицетворение на вечния архитип на творчеството, гений в митологичния смисъл на думата, защитник, хранител, дарител на живот…“ („Да направиш филм“, 1986)

Оставих зад гърба си Барселона, но запазих завинаги в сърцето си Гауди и Пикасо, защото духът им още витаеше над къщите, улиците, дърветата, морето, светлината и хората, а гълъбите отново и отново кацаха и излитаха от площад „Каталуния“. Как ми се иска скоро да мога да кажа: Здравей, Барселона!