На Бетти Леон с любов и признателност

Ако имате намерение да посетите България, непременно  прочетете книгата на Бетти Леон за старата й родина. Забравете за обичайните музеи и сладкото мързелуване по плажовете на Черно море, не очаквайте да видите бляскави катедрали или вълнуващи фойерверки. България е много по специално място. Тук атмосферата е интимна,  почти камерна и всеки, който я посети се чувства уютно. Това чувство се подхранва и от книгата „ Моята България” на Бетти Леон. Тя е родена малко преди втората световна война в България  в древния град Шумен и се изселва с цялото си семейство през 1949г. в Израел .  Връзката си с България е запазила чрез кореспонденция със съученичка и   се завръща в България едва през  1985г.  От  тогава посещенията й са многократни и са включили  българските туристически места и курорти. Често тя споделя с приятелите си : ”Харесвам това, което правя, и ще се радвам, ако успея да отворя очите на хората за България, такава каквато е.”

Всички, които я познават ще ви кажат, че обичта й към българската природа, историческите и културни забележителности е вманиачена. Способна е да измени всеки маршрут, стига да стигне до Карлово, Сопот или Бачковския манастир, за да види с широко отворени очи старата архитектура, стенописите, ценните реликви от миналото на  България. Тежко на онзи приятел, който не е способен да се възхити на родното наследство и да не може да сподели нейния възторг. Второто, което би трябвало да знаете за нея , е, че обича да бъде заобиколена от  хора и да  се радва на вниманието им. В такива минути  общуването  с нея си струва, защото тя е чудесен и предразполагащ  събеседник. Разговорите с нея продължават  темата за България, рождената й страна, за хората тук, с които тя е запазила едно искрено и трайно приятелство.

Бетти Леон е представител на едно поколение, отлично запознато с историята за  спасяването на българските евреи по времето на холокоста .  Събитие, което не само че е оставило дълбок отпечатък в личността й, но също е построило в нея голяма чуствителност към всичко,  случващо се в  България.  От погледа й не се губи нито една подробност от действителността.  Обича да споделя впечатленията си  с  хората, свързани с  миналото на нейното  семейство,  както и  с нови приятели,  с  които се е сдобила през  посещенията си. Тревожи я мисълта, че българският народ, който е „с добро сърце, гостоприемен и обичащ живота, знае да се весели и смее, но с история пълна с преврати и загуби, народ, който не е познал демократичен живот” дали ще успее намери сили в себе си и да заживее  по-добре.

Сигурно това е причината да напише с толкова обич книгата за красотите на България: „Вървиш по планинските пътеки и главата ти се вие, чуваш от някъде шум на вода, която тече някъде, търсиш, търсиш и накрая откриваш на дъното на бездна до теб, реката, която тече веднъж бавно, веднъж главоломно. Погледът не се насища на гледките, поглеждаш на страни и виждаш много често водата, течаща от самата  планина, слизайки на шосето. На много места има чешми, построени в планинските бедра, за да утоляват жаждата на минаващите хора. Земята бълва също и минерални извори,течащи  на много места, лекуваща вода за различните болки на човека.” Описанията на географските  местности и природата, в думи и снимки, изразяват нейната искрена почит и благодарност към българския народ, притежаващ  тази красива страна, която вдъхновява с природното си богатство  всеки дошъл от близо и далеч на посещение в нея.

Бетти Леон никога не изневерява на темата България. От нея човек може да  научи философията на изкуството да  се живее. В това нямам никакво съмнение  относно нейната полезност с точния си  поглед  и отговор за всичко около нея.  Защото тя винаги знае да разделя нещата между важното и излишното,  с нея не можеш да се изгубиш,  да хлътнеш в просека,  без да знаеш накъде води. Основният урок обаче, който тя ни дава е, че човек е неспособен да се откъсне напълно от своите рождени корени. Мнозина виждат в нейно лице смесица от национален характер и различни култури, любопитство и наивност, дързост и изтънченост.  Но тя има повече дух и надежда, заради паметта, която носи дълбоко в себе си. Като представител на  древен народ тя се стреми да види отражението си във всичките им превъплащения. Като в огледало.

Втората й книга, излязла преди по малко от  година,  е „Разговори с баща ми”. За мен това е един много личен диалог с времето, в който е живял той и преосмислен  наживо от нея. Тя задава въпроси, дава им добър или грешен отговор, опитва се да ни се довери напълно. Външният свят изглежда толкова несигурен, затова човек достига до него по аналогия със себе си. Кой не е пожелавал да се усамоти в историята на своето семейство. Паметта ни очаква там, отвъд твоите години, далече в миналото. Датите, фактите-това е морето от изгубеното наследство, мелодията на познатия  език, лицата на близките хора, уханието на местния колорит. Защото паметта е хоризонт, а пътуването към него е освобождение.

Разлиствах изрезките от вестника Ал Хамишмар на български, който е издавал нейният  баща за България, съхранени в архива на името на Меир Иаари с дълбоко чувство на благодарност към Бетти Леон, която е имала куража, силата и смелостта да го разкопае и да ни посвети в трудните години на българските евреи, отплавали през 1949 година с парахода „България”. През тази 2008 година България отбелязва 100 години от своята независимост, а Израел чества 60 години от 15. май 1948г.-денят на известяването на независимостта на еврейската държава-Израел. С  голяма искреност , без да се опитва към  сериозни исторически обобщения, тя ни припомня, че за тия преселници в новата им Родина, трудът се оказал решаващ фактор за устройването на бъдещия им живот. От нейната нова книга разбираме, че за Бетти Леон и за много  от българските преселници имало и още нещо, което никога не ги е напускало като вяра и възможност – обичта им към майка България.

Гласът на паметта  трябва да бъде много личен. Малкият спомен понякога е безкрайно по голям от глобалната статистика. А категорията „изобщо” не съществува при хората. Затова всяка човешка история винаги е лична, непосредствена и твърде интимна. Без да излага на показ живота си Бетти Леон ни допуска до своя свят , за да разберем  по-добре действителността около нас и да зададем въпросите си, които са по-важни от техните отговори. Книгата й е предназначена да съхрани преди всичко паметта на общото ни минало. В този смисъл Бетти Леон е напълно изпълнила мисията си, за което е и моята обич и признателност към нея.

Текст: Нели Цонева, Сайт на Българите в Израел,  2008 Снимки: Интернет