Всеки има свой разказ за България   

Зная го и винаги съм го знаела, че ако си представя живописността на България – за да я възхвалявам или осъждам – не мога никога да остана безразлична, както и да не се разчувствам от ехото на чутото, на видяното, с които се докосвам до истинското й лице. За мен тя е като моята сянка, накъдето и да се движиш, да се обръщаш или гледаш, тя е винаги с теб, никога не изчезва. Когато казвам това, се сещам за последните си пътувания из страната, които родиха изобилие от преживявания, понякога твърде неочаквани, странни, любопитни, дори и гротескни, без да ми отнемат радостта да усетя собствения си свят.

Всеки от нас има малко или много в себе си преклонение и едно свято чувство към безкрайното богатство на природата ни – високи планини с гъсти гори със заоблени хълмове и спускащи се от тях реки и потоци, тучни и широки долини, бликащи минерални извори, горещ пясък край Черно море, а на север спокойно  течащият Дунав. Пътуваш и  неочаквано пред теб изплува някоя от планините, виждаш как постепенно се оформят най-различни релефи, силуети, пъстър килим от цветове в една цялостна природна картина със своя загадъчна красота.

Ако  следваш пътя на юг, оставяйки зад себе си заоблените зелени (или бели) върхове на Рила, и постепенно напредваш надолу, изведнъж пред очите ти се разстила мраморният Пирин, фантастично закован и очертан на хоризонта, върховете му достигат чак до облаците, а неговите скалисти склонове и гористи местности слизат до нивите и  пасищата долу в низината. Сурова красота! Хоризонтът е свободен от край до край –  искам да стигна дотам, откъсвам се от земята, издигам се високо, сякаш ще полетя, или по-точно плувам във въздуха. Всичко ми е познато и всеки път е толкова  различно това невероятно видение – самоуверено и достолепно – усещаш вездесъщото присъствие на природата. В душата си казвам: Ако това не е хубаво, какво е!

По пътя си мислех, че не съществува друга планина, която да изпълва душата ми с такова живо вълнение, каквото чувствам към Пирин. Но се оказа, че да видиш Родопите, е още по-голямо удоволствие, запомнящо се за цял живот. Представете си криволичещия път от Батак към Доспат – най-после стигаш до язовира – в бистрата му вода мълчаливо се оглеждат дърветата, въздухът е кристално чист, мирише на зелено и хляб.  На склона е кацнала старата пекарна, в която се изпича най-вкусният планински хляб – без консерванти, без мая, приготвя се само с квас. Спираш за кратък отдих, безмълвно поглеждаш белия камък, проследяваш  бягството на зеленото гущерче, над главата ти се стрелва птица, погледът ти се рее над родопските върхове, времето сякаш е спряло, все едно си в рая на земята. Тишината поглъща значението на думите, без дори да искаш, усещаш величието и тайната на планината!

Пленен от този рай, продължаваш да гълташ ненаситно километрите сред още по-живописни гледки, изкачваш се нагоре по каньона на Триградската река, минаваш кротко между отвесните мраморни и варовите скали на ждрелото и се изправяш с ново чувство пред с. Триград. Може да се смаеш дори само от  застаналите една до друга църква и джамия, от къщите, накацали по скалистите възвишения. Селото се е наместило навътре в планината, обградено от стотици пещери, сред иглолистната гора, горските плодове, ароматните билки, редките птици, изобилие от води и чист въздух. Отвисоко горе в планината загубваш реалността за това кой си и от къде си, имаш усещане, че планината те пречиства, всичко наоколо е смълчано, чуваш жуженето и на най-малкото насекомо, а звънът на звънците на идващото насреща ти стадо ти напомня за родопската песен и каба гайда, загубваш се в изумителната хармония на природата. Чудесно е!

Но и малко е страшно, ако влезеш в Дяволското гърло, един от феномените на Триградското ждрело. Там потъваш в пропастта, сякаш си в тайнствено подземно царство, чуваш грохота, с който водата на най-високия на Балканите подземен водопад пада от 42 м височина и страховито бучи. Вдясно на скалата се различава сянката на Орфей, който сякаш те води към една от малките галерии, а най-голямото предизвикателство е да изкачиш 301 стъпала, за да излезеш от пещерата. Може да изглежда странно, но пред теб наистина оживява легендата за Орфей и Евридика. Разказват, че на това място Орфей загубва любимата си жена отново, след като Хадес му я връща с едно единственото условие – да не обръща глава назад. Орфей бил напълно съкрушен, дълго плакал и от сълзите му бликнал извор, който може да бъде видян тук. Във време, в което е трудно да си сигурен в каквото и да било, Родопската твърдина пази  още много сакрални места и мистични знаци, наследени от миналото – Дяволският мост, този каменен исполин край Ардино, Асеновата крепост, приведена от тежестта на величието си, Бачковският манастир, осветен от иконата на Света Богородица Умиление, които без съмнение ще останат като памет и в бъдещето ни.

От Казанлъшкото поле, за да стигнеш до Габрово, трябва да минеш през Шипченския проход с множество завои, стръмни наклони и серпентини. Леко изтръпвам, но не толкова от опасните лъкатушения, колкото от тайните на това мистично място. От тук е минала войската на Александър Македонски през 335 г. пр. н. е. По-късно не от добросърдечие или от любов, а само от интерес император Цезар Тит е прокарал римски път в тази планинска седловина, за да управлява богатата провинция Тракия. За това говори римският надпис на каменната плоча, намерена през 1961 г. до с. Шипка. След като Султан Махмуд II през 1837 г. се е сблъскал с неудобствата на планинското катерене, проходът бил по-добре очертан и укрепен с подпори срещу скалните срутвания, та на следващата 1838 година от тук минава френският геолог д-р Ами Буе, който вече го описва като „хубав коларски път.“ През вековете събитията се натрупват и подреждат, понякога трудно  се различават и осмислят, но едно е ясно, че Шипченският проход става история и дух. Много свидетелства и документи са оставили сведения за „това диво, тясно и каменисто място, пригодно за хайдушки засади“ (Според разказа на пътешественика Евлия Челеби, 1622 г.) където действат доста бунтовнически чети, а през 1877 г. на връх Столетов се разиграва и Шипченската епопея (11 август 1877 г.; възпята от Иван Вазов в „Опълченците на Шипка“).

Случва се – може би за повечето от нас – да приемаме планините само като природна даденост и забравяме, че уникалността им е най-голямата ценност на България, която в продължение на много повече от хилядолетие ни е дарявала с чувството за свобода, великолепие, удобства и полезност, с история, легенди и митове, носени от вятъра или предавани от уста на уста от предците ни на следващите поколения. Такъв е случаят и с откриването на Казанлъшката гробница, която достига до нас от времето преди Христа. Помни се още, че заради бомбардировките през 1944 г. над София, войниците, които копаели окопи, случайно се натъкнали на гробницата. Наблизо в с. Павел баня е бил евакуиран със семейството си изкуствоведът Асен Василиев, който пръв я изследва и я запечатва за бъдеща реставрация от Археологическия музей в София. Знае се, че новооткритата археологическа находка се е охранявала денонощно срещу посегателствата на иманярите. Охранявала я казанлъшката интелигенция, сред която е бил и Чудомир (Димитър Чорбаджийски). Споменът за това събитие се пази жив и документиран в къщата-музей на Чудомир в Казанлък. Както научих после, тук, в дома му е създадена драгоценната колекция „Нашенци“ от портрети и истории зад образите, за това какви сме ние, българите. Кой знае? Може тогава, а и днес да се смеем над онези стари привички и предубеждения в манталитета ни, които носим със себе във времето и където и да се намираме по света! Тук, макар и за миг, почувствах присъствието му сред огромното богатство от рисунки, акварели, карикатури, живопис, книгите, усетих мъдростта на Чудомир, който приживе е вярвал, че природата и героите  никой не може да му отнеме.

Като инстинкт за самосъхранение, търсен още от древните времена, когато гората е била все още гора, та и до днес, хората са изграждали в планината – било заради страха и надеждата или заради топлината и прохладата – чудни къщи: много здрави, удобни и хубави. Никъде другаде планинските очертания не са прилепвали толкова естествено към архитектурата им, както в Ковачевица и Лещен. Няма нищо по-извисяващо и обогатяващо от това върху каменните основи и разрушените стени да издигнеш нови реставрирани къщи, спомняйки си с умиление как някогашните хора, живеещи тук, са пришпорвали мулетата по стръмните планински пътеки, натоварени с плоски и обли камъни, как са пренасяли дърво по дърво за чардака и прозорците, как чекръците са скърцали, за да изтъкат жените китни черги и козяци. Ако спреш пред тежката дървена порта и надникнеш в малкия калдъръмен двор, надаваш вик на изненада и очарование: зеленина се спуща по каменната стена, цветя растат край каменната чешма, усещаш вкус на мед, мента и босилек, а около къщата  вдишваш аромата на риган и мащерка. Пред теб за секунда цъфва усмивката на дете зад вдигнатото перде на прозореца. Там под слънчевата топлина ставаш съпричастен към старата архитектура, притежаваща благородството на предците, стига да носи печата на автентичността!

Когато опустошенията, причинени от модерния ход на времето, разбиват на пух и прах автентичността, тогава непременно трябва да отидеш до Боженци, скътано дълбоко в Балкана и да усетиш, че вече си в друга епоха. Там обаче – без да се изненадвам – виждам как бариерата и задължителният паркинг извън селото те принуждават да оставиш и забравиш за малко света зад себе си. Живописните български къщи с белите си стени, с дървените си чардаци, с тежките ковани порти, с дюкянчета и кафенета пред тях, старата църква с камбанарията, калдъръмените улички ти напомнят, че след превземането на Велико Търново от османската войска през 1393 г. селото се заражда от болярката Божана и преживява дългите години на робството, водено от стремежа си за общност, и придвижва живота на жителите си през следващите шест столетия, та и до днес. Боженци е обявено през 1964 г. за архитектурно-исторически резерват със статут, който запазва стотината къщи като паметници на културата и всяка една от тях блести като възрожденска перла, и всяка една от тях има своя история. Влизам през дървената порта без дръжка в Стефанината къща, заобиколена от голям двор с мента, киселец и здравец. С учудване разбирам, че една от наследниците, която от дълги години е архитект в чужбина е реставрирала къщата в оригиналната й архитектура Бавно се качвам по дървените стълби, мирише на дърво и антики. Нещо много старо е събирано от поколенията в обкованите сандъци. В дървените долапи са закътани хладилник, миялна, печка, тостер, старо джезве, в средата на голямата одая има огромна камина, навсякъде е пълно със семейни  фотографии. Някаква първо изпитана сладост се разлива в мен сред старинните мебели, които се оказва, че не са правени в Трявна, както си мислех, а всъщност по неин проект и дизайн са изработени от масивно дърво много автентично на другия край на света в Тайланд . Изведнъж разбираш колко е малък света!

      Копривщица за мен е като остров на тишината и спокойствието в безсмисления трясък на днешния живот. По преценка на друг – това е най-красивият Възрожденски кът на България – изглежда като открита цветна картичка. Въздухът е толкова неподвижен и лек, какъвто може да се диша само тук! – би отговорил трети изненадан зрител, омаян от планинските пасища наоколо и ароматът на прясно окосен сено. Какво удоволствие изпитваш, когато се обръщаш към изминалия живот, сътворен от силата на Възрожденския дух, от спомена за борбите от 1876 г., от огънчето на кандилото, горяло от 1846 г. в класните стаи на училището, където децата са сричали „а“, „б“ и са  изписвали буквите върху пясъка, а после върху плочите. „Какво толкова – ще възкликне някой – град като град! Нима няма други възрожденски къщи, разпръснати из цялата страна!“ Да, вярно е, сближава ги един общ дух, но Копривщица от 1952 г. е единственият град – музей, със статут на архитектурно-исторически резерват от 1971 г. и със статут на музей от национално и международно значение от 1978 г. Този малък град в Средногорието, който днес има 388 архитектурни, исторически, художествени и етнографски паметници, не е забравен и е почитан с естествено уважение, защото е предвестник на промените от времето на турското робство, защото събужда и олицетворява стремежа към национална идентичност, призовавайки към един оформен в условията на тежките времена своеобразен стил на живот, по-високо образование и култура. Тези разноцветни къщи, всяка от които днес е архитектурно-исторически паметник, са роден дом на известни личности – Тодор Каблешков, Георги Бенковски, Любен и Петко Каравелови, Димчо Дебелянов; назовавани са с имената на собствениците им – Лютовата, Ослековата къща. Те са свидетелство за нарастващата индивидуализация на всеки един от тях, като се различават по архитектурата си, вътрешната уредба и дърворезбите; по предметите на бита – някой от тях са внесени от Цариград и Европа; по оръжията и книгите, по везбата и тъканите. Днес този знаменател е по-общ, но изявената индивидуалност си личи по своята история. Запомних къщата музей „Тодор Каблешков“, роден дом на авторът на Кървавото писмо, с което той обявява на 20 април 1876 г. началото на Априлското въстание,  с френското томче на „Граф Монте Кристо“ на Александър Дюма. Мечтата на този бележит българин, загубил живота си само на двайсет и пет години, е била да преведе романа на български език. Родния дом на Любен и Петко Каравелови оставя в наследство старата печатарска машина, на която са печатани първите революционни вестници „Свобода“ и „Независимост“, на нея е отпечатана и първата българска конституция. С друго чувство, по-автентично влизаш в къщата на Димчо Дебелянов, сгушена сред зеленина в „тихия двор“ и аромата на „белоцветните вишни“ , на цветята, красиви и срамежливи като душата му. В къщата музей „Георги Бенковски“ видях черешовото топче, пушката на Георги Бенковски и знамето на IV революционен окръг, но в мен остана предсказанието на думите му: „Моето име не е Георги Бенковски. Аз се казвам Гаврил Груев Хлътев, родом от Копривщица. Досега си криех месторождението и същото име само затова, защото вярвах в онова изречение, че никой не е пророк в своето място“.

 България не е само родово понятие, природа, история и дух, а преди всичко е хора, с които диша и се развива животът. Както предците ни, така и всяко следващо поколение издълбава своята пътека, пресича я с други пътища и оставя следи върху скалисти стени, върху места обрасли с трева и ниски храсти или пък в гъсто населените градове и всеки има свой разказ за нея.