Въртяща се молитва

Видях ги на живо в Истанбул. В старата турска баня, която днес е концертна зала. Някогашната култова сграда, изглежда, е най-подходящото място за мистичния танц на дервишите.

Знаех за тях, че са частица от културния символ на Турция, дори присъстват в шапката на CNN. Оскъдната ми информация стигаше до традиция, обреден ритуал, молитва за изричане на деветдесет и деветте Божии имена. И толкоз. Представлението започна с предупреждение, записано на няколко езика в програмата: „Моля ви за тишина. Снимането е абсолютно забранено!“ Какво ни очакваше? Добра комбинация от техника, прецизност, артистичност или нещо друго, съвсем непознато, различно зрелище. Вперила стотиците си очи в сцената, публиката затаи дъх и се сля с мрака на залата. 

Първата част беше подгряваща

Отстрани се настани малък оркестър. Няколко младежи, облечени в черни, старинни дрехи (сред тях имаше и една девойка) с шапки, запяха религиозни песни под ритъма на ударни инструменти. Всяка от тях звучеше като молитва, отправена директно към бога. Сякаш нямаше публика. Повтарящите се многократно звук и ритъм създадоха особена хармония в групата, завладяваща постепенно и зрителите. По-късно научих, че името на майстора, основал преди векове тази традиционна техника за постигане мистичното единство с бог чрез музика, е Руфай, а самите последователи се наричат 

виещите се дервиши

Най-после в осветения кръг се появиха и самите танцуващи дервиши. Бавно и мълчаливо, загърнати в черни наметала, те се плъзгаха по сцената. Конусовидните им червени шапки, символизиращи надгробни камъни, ми заприличаха на нощни птици. Без никакъв звук те се завъртяха три пъти, поклониха се един на друг, на публиката и поотделно – на облечения в черно висок мъж. Явно това беше духовният им водач, който ръководеше танцовата церемония. На мен тази ритуална част ми се стори доста дълга, лишена от блясък и динамика. Интересното започна, когато 

шестимата свалиха черните си наметала

и останаха по бели, широкополи дрехи с кръстосани на гърдите си ръце. Казват, че така дервишите сякаш напускат земния живот, освобождават душата си от земните грижи.

Танцьорите разтвориха ръце и въртенето започна. Отначало не толкова бързо, но с целеустремена съсредоточеност. Нещо тайнствено и замайващо изпълни атмосферата в залата. После бавно вдигнаха дясната си ръка нагоре (с нея дервишите приемат божията воля), а лявата спуснаха надолу (с нея предават божието послание на хората, които ги гледат). С леко наклонени глави към земята

приличаха на въртящи се скулптури

застинали в смирение и излъчващи любов към всичко, което ни обкръжава. След 10-15 минути дервишите вече се въртяха около себе си с невероятна, шеметна бързина, от която дъхът ти спира. Това не беше танц, а магия. Струваше ми се, че около нас се въртеше цялата вселена – земята, звездите, луната… Полите на дрехите на дервишите се разтваряха като цъфнали лотоси.

Изведнъж спряха и замръзнаха на място. Залата им отвърна с тишина. След малко те отново се поклониха един на друг, на духовния си водач, на публиката и тихо се оттеглиха. 

Не помня дали имаше ръкопляскания

Но няма да забравя никога този енергичен, вихрен танц, чрез който въртящите се дервиши се стремят да почувстват и приемат бога в себе си. Публиката беше замаяна, сякаш пречистена от видяното, запазила дълбоко в себе си шокиращата визия на един неуловим бог, загатнат само във вечния житейски кръговрат и в света, в който живеем. Излязох с убеждението, че тайнството е в чувството, че човек се възражда, пречиства съзнанието си от отрицателните мисли, зарежда се с духовна енергия. 

Любопитството ми надделя и се опитах да науча повече за танца на въртящите се дервиши и за мъдростта, заключена в него. 

Запазил се като традиция повече от 800 години

той е практикуван и развиван от много религиозни ордени на дервишите чрез суфистки обредни техники. Възможно е въртенето да е заимствано от старите питагорейски школи, където са изучавали движения, характерни за определена небесна планета. Днес той съществува повече като част от ислямската култура и изразява една много дълбока хуманистична философия. Затова и ограниченията не са толкова строги, колкото в миналото при дервишите, когато те са се изолирали от външния свят и са живеели в аскетично въздържание и молитвен екстаз.

Сега танцът се пресъздава не толкова от религиозни, а от танцови групи, които се смятат за най-добрите представители на турското танцово изкуство. Все пак за да се изпълни, са необходима най-малко шест-седем години подготовка. За това на пръв поглед лесно въртене е нужна изключителна концентрация. Важно е и посланието на танца, което танцуващите дервиши предават на хората. А то идва от много дълбоко, чак от корена на битието, за да даде отговор на въпроса кои сме ние, хората, откъде идваме, накъде отиваме и как да обичаме.

Теория и история на духовността

Сема – така се нарича въртенето около собствената ос. То е ритуален молебен, създаден от мистичния светец и най-известния и до днес в цял свят суфистки поет Джеляледин Руми (1207–1273 г.). Той е вярвал, че музиката, танцът извисяват душата, отварят очите на сърцето и човек стига до екстаз, слива се с божественото. 

Историята обаче е съхранила и друга „тайна“, която е в основата на този ритуал – любовта между Руми и дервиша Шамси-и Тебризи, един от най-големите суфисти на своето времето. Писмените свидетелства, оставени от учените, описват Шамси-и Тебризи като „Мойсей по своята риторика и преданост до Бога, а по усамотяване – до Исус“ („Джелялeдин Руми Мевляна“ от проф. д-р Ибрахим Татърлъ).

Според преданието в мига, в които те се срещнали през 1244 г. в град Коня, се прегърнали, стиснали си ръцете и се разтворили един в друг, както захарта се разтваря в топло мляко. Двамата прекарали три години във въодушевени беседи за свещените тайни и божествената същност. Тогава у 37-годишния учител по суфизъм и ерудиран мюсюлманин Руми настъпила коренна промяна. Шамси-и Тебризи показал на Руми пътя към божествената любов чрез музиката, танца и поезията. След смъртта му Руми бил озарен от вдъхновена поезия и през останалата част от живота си диктувал хиляди, хиляди поеми, стихове, притчи като възхвала на любовта и многобройните ѝ изненади, на вътрешното събуждане на съзнанието, на възторженото сливане с Бога.

Танцът на дервишите символично изразява идеята на Руми, че „само в сърцето на другия може да видиш истински себе си и божието присъствие в теб“. Когато човек се върти около оста си наподобява една планета. Светът около него изчезва. По този начин той събира космическа енергия и преживява куп промени: изпада в транс, става част от всичко въртящо се, от самата вселена. Тогава духът се освобождава, отърсва се от земното и тленното, за да се устреми към безкрайността, да се слее с Божественото. 

Текст: Нели Цонева, списание Бела, бр. 1 , 2011 Снимки: Интернет

Дервишите на Нели Цонева

Интервю за Българското Национално Радио: Юлия Караджова

Анонс: Дервишите са мистиците на Изтока.Наричат ги въртящите се мъдреци,заради танца,с който са известни.Чрез начина си на мислене и чрез живота си те предават мъдрост,трупана хилядолетия.Смятат,че смисъла на човешкото съществуване е да познаем себе си.Че трябва да гледаме на себе си като на безсмъртна божествена частица. Обществото им е част от суфизма ,учение,което ни учи на духовно развитие и усъвършенстване.Според философията на дервишите,ако си дадем сметка,че земния ни път е от вечността и към вечността,от Бога, у нас ще изчезне страха от смъртта.Според тях този страх е безсмислен от дух овна гледна точка ,защоно ние никога не преставаме да съществуваме и затова не е важно какво оставяме ,а как живеем тук и сега. В раздела „Преживяно” на  творческия си  сайт Нели Цонева е описала по прекрасен начин своето изследване за дервишите.Нарекла го е „Въртяща се молитва”.Наблюдавала е дервишкия танц на живо в Истанбул,в старата турска баня,която днес е концертна зала и според нея е най-подходящото място за мистичния красив танц на дервишите.