“…Щефансплац е най-подходящото място за среща с приятел, когото от доста години не си виждал на живо и отблизо. Наоколо гъмжи от най-различни хора и всякакви туристически групи. Блъскайки се в тях, си спестяваш неудобството да се взираш във всеки, за да търсиш изплъзващия се спомен от детството и да откриеш познатото лице..…”

Новодошлият във Виена се познава по стъпката, с която обикаля града - бърза едва ли не в галоп да се докосне до имперското величие на града, пресича в захлас широките булеварди с разкошните барокови сгради, загубва се сред средновековните тесни улици в самия център, за да открие изведнъж пред погледа си цялото достолепие и тържественост на катедралата „Свети Стефан“. Виенчани я наричат Щефансдом и е съвсем обичайно да се придвижват в ритъма на нежния валс, бавно, умерено и при това със стил. 

Гледах стърчащите ѝ кули и незнайно как забелязах, че сянката им се отразява върху стъклената сграда отсреща – сякаш миналото се оглеждаше в залеза на слънцето. Безсъмнено тук е сърцето на Виена, което тупти, крие дълбоко потайности, реликви, сега вече изпълнено с живот, а звънът на камбаните все така, както от едно време, оглася околността. Прочетох някъде, че точно на това място Бетовен е проумял своята глухота, когато не е чул музиката им.

Щефансплац е най-подходящото място за среща с приятел, когото от доста години не си виждал на живо и отблизо. Наоколо гъмжи от най-различни хора и всякакви туристически групи. Блъскайки се в тях, си спестяваш неудобството да се взираш във всеки, за да търсиш изплъзващия се спомен от детството и да откриеш познатото лице. Е, за моя радост лесно се разпознахме: Емил Ценов, приятел от Благоевград, един от първите випускници на Американския университет в града, който повече от двадесет години живее и работи във Виена. Както много други българи, и той се отправи на одисеевско пътуване, за да премине с воля и усилия през всички преживявания, без които не би могъл да се впише достойно в съвременния свят. 

Бързо преодоляхме разстоянията, годините, спомените и с бохемски дух на безгрижие и мимолетни вълнения се озовахме в потока от хора, търсещи усещания за живот, присъщи на Виена. Като местен виенчанин Емил ни заведе в изисканото кафене „Герстнер“ (www.gerstner-konditorei.at/index.html) – със строг официален етикет на обслужване, наложен от времето на Операта и Бургтеатър, с аристократичен привкус. Усетих ароматното ухание на това старомодно място, където никой не обича да бърза и се наслаждавах на чаша виенско кафе „Моцарт“ с разбита сметана и вишновка, на чудесен ябълков щрудел, но стоически устоях на изкушението – парче от прочутата торта „Сахер“ с горещ шоколад към нея 😊!

При такива вкусотии, разговорът потръгна много откровено – като между хора с близка съдба и живот. За Емил Виена е чудесно място за живеене, един космополитен град с непрекъснат приток на хора и идеи от Европа и света. Тук имаш възможности, услуги, стандарти, с които бързо свикваш – добър транспорт, здравеопазване, социални привилегии като отпуск, синдикална защита, ефикасно образование. Неслучайно всеки се хвали, че този град според световните класации предлага най-високо качество на живот. 

Стана ми приятно, че Емил е завоювал добри позиции в областта на маркетинговите стратегии и изследвания, а днес се радва и на завиден успех в преподавателската си работа в няколко университета – WebsterUniversity, FH WIEN. В разговора ни Емил споделяше колко добре се чувства в Krems, малко старо градче, но с престижен голям университет IMC FH. Попитах го за термина „Occam’s Marketing“, за който четох в негова статия, а той със смях ми каза: „Сам си го измислих. Леко шашав, ама си го харесвам, означава – „по-просто е по-добре“! 

Духът на търсещия човек го е насърчавал да кръстосва света във всички посоки заедно със съпругата си Елица. Досега двамата са посетили над 60 страни, сами са определяли и организирали маршрутите, хотелите, ресторантите и винаги са се връщали във Виена с много спомени и истории. Вярно е, че истински мъдър е този, който се стреми към познание, за да разбере изменчивостта на нещата и как живее светът. Но не по-малко е важен живецът, който подхранва въображението ти. Емил е издал книга с разкази „Боговете на града“ (https://aemilianus.wixsite.com/godsofthecity), безценна с това, че търси възможните отговори за човека в днешния трескав урбанистичен живот, заплетен от технологии, софтуери, комуникации, разкриващи нови предизвикателства. За многобройните си пътувания той поддържа свой блог, който винаги може да го разлистваш в часовете на размисъл и тревога. Блог, в който Емил е пренесъл  нещо полезно и за другите от наблюденията си върху живота в Австралия, Нова Зеландия, Тайланд, Япония и къде ли още не по света. 

Без значение е в коя точка на света се намираш, животът е такъв, какъвто сам си го направиш. Емил е постигнал каквото му е нужно, без да забравя националната си идентичност, която идва с кръвта и млякото. Заедно и поотделно със съпругата му Елица, която подържа блога на българите в Австрия (www.bulgaren.org), са потърсили разбиране, вложили са много от себе си в работата и професията, за да получат признание във всекидневното си обкръжение, за да се почувстват щастливи 😊!

Знаех със сигурност, че Емил познава отлично Виена, за това го попитах коя забележителност от имперското минало е най-впечатляваща. Той посочи без колебание Императорската съкровищница. Грейналото слънце вече позлатяваше покривите на Хофбург, когато тръгнахме с бърза крачка към дворцовия комплекс. Да, наистина трезорът е невероятно място, събрало изключителна колекция от символите на  монархията – короната, кълбото и скиптъра, обсипани със скъпоценни камъни, покрити с плътен слой позлата. Какво могъщество, каква ювелирна изработка! Сред тях блестеше короната на Рудолф II (1576 – 1612), изработена от масивно злато, инкрустирана с перли и скъпоценни камъни, с особена форма, разцепена на две, напомняща епископска митра. Освен атрибути на имперската власт, навсякъде имаше и не по малко скъпоценни предмети на църквата. Видях и Библията, която се пази в трезора, над която са се клели най-напред императорите на Свещената римска империя, а след тях и Хабсбургите. Несъмнено това е добавяло още слава на империята им. 

Рухнали границите, империите, но в несигурната светлина на настъпващия Двадесети век Виена си оставала процъфтяваща европейска столица заради забележителната си култура. Тя живее и днес със своето имперско минало, преобразяваща го в стъписваща смесица от стара и съвременна архитектура, културни и площадни пространства. В Музея на Леополд, който е недалеч от трезора, се възхитих на виенските художници, архитекти, дизайнери, вдъхновили идеята на Виенския сецесион. Градът по това време е блестял с шармантната си атмосфера, силната си креативност, задвижвана от духа на новото, което разчупвало старомодните вкусове на аристокрацията, а изкуството имало свободата да създава един нов свят, достъпен не само за двореца, но и за публика от по-широките обществени слоеве. 

В „Леополд“ се пазят работите на Йозеф Хофман (1870 – 1956), австрийски архитект и дизайнер, и тези на Коломан Мозер (1868 – 1918), австрийски художник, декоратор. Двамата творци, основали Виенската работилница, демонстрират Сецесиона в изработката на кухненски принадлежности, мебели, текстил, като собствен стил на богатство и живот. Гледах с възторг изящните творби на Густав Климт, предизвикал гнева на академиците с такива картини като „Хигия“ – какъв срам, какво безобразие да нарисуваш бременна жена, или с най-забележителната си творба „Смърт и живот“ (1916), захласнах се пред „Целувката“, изложена в целия си блясък и красота в Белведере.  Особняци по характер,  скандални по отношение на жените, които са  им позирали, Густав Климт заедно с Егон Шиле (1890 – 1918) са шокирали виенското общество с откровеното си и незавидно представяне на човешкото тяло. Тук видях най-голямата колекция от творби на Егон Шиле, който в кратката си артистична кариера оставя художествено наследство, смущаващо еснафското съзнание и предразсъдъци, и като че ли с поразяващото си въображение те освобождава от мерзостта на битието. 

След смислената дързост на Сецесиона попаднах на най-модната ексцентричност в столицата – Хундертвасерхаус (1983 г.), която се намираше само на две преки от „Дом „Витгенщайн“ – Българският културен център. От голотата на рекламите по билбордовете останах с впечатление, че виенчани са толерантни и модерни хора, но не успях да проумея нестандартния вкус на Фриденсрайх Хундертвасер, архитект и художник. Неуловимата светлина на лятното небе оцветяваше колоритните петна по фасадата, но на мен тя ми изглеждаше като тъжно усмихната реалност. За него по-важни са прозорците, а не стените, могат да бъдат и нестабилни, сградата се изгражда на случаен принцип от обитателите ѝ. Не можах да разбера – дали заради комерсиалната страна – в едно претъпкано пазарче със сувенири, албуми, книги, картини и всякакви ненужни дреболии, или поради естетическия му стил, се тълпяха хората, но пред очите ми нямаше тайнство, а само реклама и улична баналност.

Продължавах да бродя из Виена, този път към Зибенщерн, ресторант с предварителна резервация, която Емил вече беше направил. Но по пътя един повей на музика, ухание на кухня и гледка с изобилие от студена бира ме привлече силно към площада зад Кметството. Ето така си представях Виена – най-шумния и весел град в Европа, с пъстра тълпа от хора, струпани пред строените един до друг павилиони за деликатеси от цял свят. Огромен екран се спускаше на гърба на Кметството, голяма сцена с музикални уредби и инструменти очакваше своята публика, защото на това място се провеждаше Фестивалът на музикалните филми и се показваха множество уникални записи на попзвезди и музикални легенди. Всеки можеше до късно вечерта да изпита истинско удоволствие от изкуството, което обича, както и да се зареди със светска шумотевица, да се наслаждава на живота в столицата. 

Прекрасно е да знаеш, че всяка среща с Виена е неповторимо изживяване с имперския ѝ дух, с цялото богатство от музеи, театри, сцени и галерии, където винаги можеш да намериш утеха и смисъл в изкуството, да усетиш красотата на барока, да вкусиш от аромата на кафенета от други епохи, да се потопиш в гъмжащи от хора търговски зони, но за мен най-хубавото си остава – да имаш задушевен разговор с приятел, чаша бира и настроение, тогава разбираш, че на такъв свят си гражданин и ти самият 😊!

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2019