Монолог в картини

Авторски бележки към документалния филм-портрет на художника Владимир Пешев

Филмът „Монолог в картини“,1989 година( сценарист Недялка Цонева, оператор – режисьор Мирослав Русинов) е разказ на художника Владимир Пешев за самия себе си, за това как създава своите картини, как намира идеята за един поетичен пейзаж или композиционно решение на творбите си. Филмът, решен в монологична форма е една изповед за всичко онова, което вълнува художника, за страданието и тревогата, които преживява и осмисля в творчеството си. Атмосферата на ателието в Драгалевци, преплетена с прекрасните картини, с природата на Пирин, колоритния типаж на жената от селото, интериора на къщите в село Влахи, откъдето е неговия корен, допълват автентичността на разказа – експресивно – емоционален, каквато е самата личност на художника Владимир Пешев.

„ Животът на художника е повече мъка, отколкото радост..Все се изкачвам по една стълба, без да я съзирам..Намирам я само по стъпалата. Често не виждам къде и как вървя. Навеждам се над хаоса на своята душа и търся…Мисля си:  изкуството е като оная черта на границата на морето с хоризонта, която човек иска да докосне, а после се замисля за следващата. Художниците са като птиците, устремени към една вечна светлина..“

Картината „Елегия“ с напластен колорит, придаващ дълбочина на пространството..Как я извайва?

„След залеза на слънцето – тогава настъпва велико мигновение- светлината се разделя от идващия мрак. И какви отблясъци има: металически, тъмно-розови, понякога са тежки като виното..Гледам картината. Това съм аз..Сам и моята китара. В живота си човек има една песен, както и едно цвете, което не може да нарече цел, нито логика, но то за него е повече от съществувание..За мен китарата е била първият звук на радостта. И сега когато не мога да докосвам нейните струни, а душата ми звънти…ми се струва – китарата загива! Преди на нарека тази картина „Елегия“, тя за мен беше „Загиващата китара“. Винаги когато тръпна от своята песен-чувствам елегични нотки за блянове, надежди…и тъга. А такива има в живота на всеки човек..“

Иконите в Роженския манастир напомнят за картините на Владимир Пешев „Рожен“, „Радяла“ „Мелнишките сипеи“.

„Познавам нашата старинна фрескова живопис, която съм я видял на много места, в Рилския манастир, Хрельовата кула, Земенската църква, Банската живопис, Ивановия манастир в Русе..Наблюдавал съм реставрацията, която правеше брат ми Драгомир Пешев с неговата група. Това е едно изкуство, специфично и много сложно..Българите трябва да се гордеем със Средновековното си изкуство, независимо, че е имало контакт и Византийско влияние..Независимо от времето, в което художникът твори или възстановява изкуството на отминалите епохи е нужна една самота в смисъл, една тишина и спокойствие, за да се събере всичко онова, през което е минал художникът за един сюжет, за да се очисти ненужното, за да се покаже най-същественото..Тогава художникът се чувства като господар в квадратния метър пред статива..И в тази самота той е свободен да излива своята кръв с ум, с чувства, с познание и душа..“

„Такава е моята картина „Раздялата“ – толкова е лично усещането, защото е моето последно „сбогом“ с живия Драго Пешев. С каква тънка прозорливост той докосваше българските старини и колко черкви и манастири под пръстите му се обновиха..И все пак животът неумолимо си отива, остава достойнството и душата, която стои на висота..Аз успях да събера у себе си мъничко от тия чувства на състрадание и да създам тази картина с манастира, дърветата,брястовете, които вече ги няма и Драго, който бе седнал на един камък далеко от манастира сам, вероятно е мислил за целия си живот, който е протекъл и най-трагичното, което се случи с него като човек..  Затова се опитах да намеря духовна изразност на човешката раздяла..“

 Картините на Владимир Пешев имат един по - дълбок замисъл, по наситени са в техните фактури, напластен колорит,  изглеждат ми тъжни, с притаена тъга…

„Влюбен съм в нощта..Винаги гледам нощното звездно небе, Млечния път, Орион, Голямата мечка, Малката мечка, Полярната звезда, съзвездието Лоар и някак си звездите ме утешават, успокояват и очистват от моите лични, може би като обикновен човек несгоди, за които нямам право да се гневя на живота..Може би е заради самотата..Привечер цветовете са най-наситени като колорит..И мечтите ни тогава са прекрасни и като че ли повече сила намираме у себе си, за да се преборим с онова съзаклятие, което ни гнети..А може би заради жертвите.. в картините „Жертвите I“ и „Жертвите II”..Нося ги в сърцето си като изстрадан вик..И ми се иска винаги да бъдат символ, който никога не избледнява..Затова ги направих с много широка четка. Спонтанно, изведнъж,видях ги като изгаряща светлина..Като стиха на Коста Варналис в „Песента на народа“: „ Над собствената си земя, ако наистина я любиш, навеждай гръб и научи се от челото си пот да триеш..“

И още едно споделено откровение:

„Винаги ме е вълнувал Пирин и лъскавината на Струма..Затворя очи и те са в мен. Може би това идва от моя корен, тръгнал от гнездата на родителите ми –Гайтаниново и Влахи. Но повече заради болката, огъня и вярата на тази земя. .Събирал съм сълза по сълза, за да кажа песните, запявани от хората са нещо свято към род и Отечество..Така оригинално реших като  композиция „Пирин пее“. Хората са над върховете на Пирин. Подпряли  са небето със своята песен..Бунтовен Пирин е за мен едно велико тайнство! Спомнете си П.Яворов :“Ден денувам- кътища потайни, нощ нощувам- пътища незнайни..Леле моя ти, Пирин планино !Море черно цариградско вино.“ Знайни и незнайни песни и толкова безсмъртни болки..Една атмосфера, наситена с голяма вътрешна енергия, изгаряща като пламък..Гледам небето и си мисля за земята – толкова малка със зелено и синьо, мятаща се в безбрежния космос..Човек и земя. Неизказана тайна или неразгадана вечност. Иван Фунев ми казваше: “Виж какви сме малки и тленни хора пред величавия Пирин. А в душата си всеки човек носи една вечност“. Каква мъдрост и опора ми дава това вечно човешко измерение и най-вече сила за живот…“

Запомних го с неговия по-възвишен свят, със свободата му да изрази себе си  и най – вече чувствата си:

„В моето ателие, което гледа към София, нощем когато започвах да работя, виждах цяла София като на длан- със сградите, прозорчетата, чиито светлини ми дават чувството, че във всяка стая се е събрало свято семейство, честити хора, които се смеят, добруват..И си мисля за хубавото начало на живота, доброто, което винаги побеждава злото..“Октомври“ е любимата ми картина..Бях много уморен и предчувствах, че може би нещо ще ми се случи..Затова върху платното, което беше чисто  направо наслагах топли есенни тонове..Изстисках цели туби златна охра, малко синьо-черно, венецианско червено, зелено тук-там,защото нямах сили вече..Аз реших да я направя, хвърлих четките от себе си и направих тази картина така, както се меси хляб,  който трябва да се приготви за добри хора. Имах желание да стане нещо приготвено от ръцете ми, без инструменти, четка, шпакла и затова самите бои ги хвърлих с пръстите си върху платното и определих цялата тоналност на картината, като накрая успях само с тубата да подчертая дънер на дърво тук-там и в левия край има една черна ивица, която прилича някак си като на един особен гняв в мен на завършване, на напускане и това е последната ми картина…..“

И така в крайно изтощение, направи своето последно признание:

„И аз отново оставам сам.. И все с тъга, надежда и блян се връщам в мислите си назад към хората и времето си..Чувствам, че съм обикнал човека чрез картините си, повече от 1500 и направените 47 изложби в София и страната…“

Текст: Нели Цонева, 1988, Снимки: Личен архив и Интернет