“…Колкото пъти се озовавам в Истанбул, опознавайки го все повече като история и митология, за мен този космополитен град си остава една загадка. Не го казвам нито в добрия, нито в лошия смисъл на думата, а заради всичките му контрасти, взети накуп…”

Колкото пъти се озовавам в Истанбул, опознавайки го все повече като история и митология, за мен този космополитен град си остава една загадка. Не го казвам нито в добрия, нито в лошия смисъл на думата, а заради всичките му контрасти, взети накуп. 

Най-напред летях сред модерни, издигнати на високо архитектурни силуети, покрай магистралата от летището към хотела в Каракьой. Навлизайки обаче в по-тесните улици, трафикът  ужасно се задръстваше, сградите не бяха вече толкова високи, защото ислямът не позволява подобна горделивост, всичко наоколо бързо се променяше, усещах как миналото и настоящето са се слели, изведнъж попаднах в друг свят с ориенталска колоритност и своеобразие. 

Различен беше духът на мястото – това, което не се виждаше с очи, се усещаше с носа. Отвсякъде бях заобиколена от сергии, носеше се миризма на печени кестени или царевица, на топли дюнери и прясно изстискан сок от червен нар. Почувствах Ориента по аромата му, а животът тук пулсираше в невероятна пъстрота и традиционна несъмненост. Щом стъпих на моста на Галата, се смесих с тълпата от заклети рибари, пуснали един до друг своите въдици в морето, около тях гълчава и подвиквания и неусетно бях въвлечена в представлението им, очаквайки  щастливия миг да се зарадвам заедно с тях на бляскавата риба, победоносно хвърлена при останалите в кофата.  

За да стигнеш до площад Султан Ахмед, се движиш в стълпотворение от всякакви хора и не можеш да разпознаеш толкова много раси, националности и облекла, струпали се тук от Европа и Азия, за да се докоснат до свещените места. Нямаше как да не разбера, че за мюсюлманите след Мека това е второто по значение религиозно място в света. Притисната от човешкия поток, се почувствах чужденец в себе си,  превърнах се в странник, който се лута и броди из града, за да открие нещо от Византион в подземията на базиликата „Йеребатан“ или от ограбените дворци и църкви в Константинопол, питайки се къде са следите на бледите руини от кръстоносните походи. Почувствах настъпилото време в колелото на живота от виковете на мюезините, които петкратно за деня призоваваха от минаретата към молитва.

Гордостта на султан Ахмед е била  „Синята джамия“, построена между 1609 и 1616 г. с шест минарета, заобиколена от голяма градина, точно срещу християнския храм „Св. София“ ( „Айя София“), за да я засенчи със своето великолепие. Според гида Осман в Истанбул има 3120 джамии, 70 църкви и 16 синагоги.  Огромната църква на императорите с каменното си небе била за шести век безпрецедентна дързост,  тъкмо затова султан Мехмед II (1453) след като завзел Константинопол, веднага я превърнал в джамия, едва през  1935 г.  Кемал Ататюрк я обявил за музей. Мислех си, гледайки множеството посетители от Анадола, че много малка част от това свещено пространство е запазило мистичния си облик. Единствено малахитовите колони, донесени от храма на Артемида в Ефес от император Юстиниан I през 532 – 537 г. са устояли на времето и до днес чудодейно държаха огромния ѝ купол. 

Дадох си сметка, че за един час прекосих три цивилизации и три епохи. Вече не знаех дали съм във Византион, в Константинопол или в Истанбул. Не случайно между  стените на този град отците на Църквата са спорили до припадък как Нещо може да бъде Триединно. Докато обикалях  наоколо, не се отърсих от чувството, че градът, макар и подвластен на времето, не преставаше да бъде сам себе си. Дори Галата, описана от Чудомир през 1932 г.: „нещо като  Монмартър, тесен, прашен, шумен“, си имаше своя колоритна история. Кулата е била издигната още през 1348 г. от заселниците, дошли тук от Генуа, нарекли  я Галата, което означавало – пътят, който води към морето. Хората през отделните епохи са я ползвали като морски фар, форт, склад, наблюдателница, затвор, а днес е модернизирана туристическа атракция със стъклени асансьори и елегантни заведения. 

Продължавах от Кулата нагоре по тесните сокаци  до историческия булевард „Истиклял“, по който се движи червеният „трамвай на носталгията“.  Явно истанбулци без гняв си спомняха за своето имперско минало. Не успях да се кача на него. На трамвайната линия лежеше една голяма котка, протегнала се като дервиш, оставил цялата  работа на небесата. Истанбул е град с много котки, изскачащи от стари мазета или порутени сгради, разминаващи се достолепно с коли и хора. Красива котка имаше и на портрета на Пиер Лоти, нарисуван от Анри Русо, 1891 г., допълваща османските атрибути с червения си фес и цигара в ръката. 

 „Истиклял“ е най-оживеното място в Истанбул с книжарници, модни магазини, всякакви ресторанти, кафенета, улични музиканти и море от хора. Тук, на този булевард, имаше такава магия, че дори само да наблюдаваш случващото се, без да искаш, ставаш съучастник в някоя човешка драма. Девойка с розова забрадка и младеж стояха и се целуваха на светлината, процеждаща от прозореца като през полупрозрачно фередже, без да се съобразяват с множеството посетители в католическата църква, разположена в „Истиклял“. Какво по подходящо място от това под  просторния небесен купол да изразиш любовта си към ближния. 😊!

Внезапно заваля проливен дъжд, който се отичаше по устремените към морския бряг улички. Там долу във водата като в чаша се утаяваха миризмите на града, а аз се чувствах пречистена, но за съвсем кратко. Бягайки от дъжда, се оказах на най-сигурното сухо място на крайбрежието на Златния рог в прочутия Египетски пазар. Е, не можах да избягам от аромата на Ориента,  нито се спасих  от ориенталските вкусотии и най-вече от напористото предлагане на всякакви подправки, розова вода, корени, ядки, зехтин,  кафе, огромен избор от локуми и сладки изкушения като смокини с орехи, разстлани апетитно в толкова много магазинчета и сергии, заредени от всички краища на Източния свят. Бях замаяна и преситена от Ориента😊! Предпочетох обаче да изпия в хотела едно европейско еспресо, вместо турско каймак кафе в близкото кафене „Конак“. 

Сбъднах желанието си да видя Истанбул откъм двата бряга на Златния рог и Босфора, там, където се срещаха две морета – Черно и Мраморно и два континента – Европа и Азия. Знаех, но сега се убедих напълно, че няма друго такова място в света, надарено с толкова много красота. В сивото и дъждовно утро се качих на туристическото корабче от Галата. Пред мен се протягаше Златният рог, движех се под провисналите чудни мостове сред морските вълни в посока към Босфора и от всички страни пред погледа ми изкачаха великолепни дворци – Долмабахче, Бейлербей;  назъбените стени и  кули на  крепостите Йедикуле, Румели хисар;  измежду тях се появяваха многобройните джамии с големи куполи и източени бели минарета; стъпаловидно се надипляха една над друга многолюдните разноцветни къщи; разкошните вили сякаш се оглеждаха в огледалото на оловно черните води, а най-отгоре върху хълмовете се очертаваха силуетите на „Топкапъ сарай“, на „Света София“, на джамията „Султан Ахмед“. По крайбрежието в малки пристанища и кейове виждах струпани кораби, гемии, яхти. Насред морето се издигаше прочутата Кула на девиците, обвита в мъглата на легендите, символ на любовта и важен пост на морската стража. Усещах, че в тази изумителна смесица от град и пейзаж се наблюдаваше като на длан вековният Истанбул, заобиколен от вода, въздигащ се над Босфора, който единствен владееше проливите към топлите морета, пътя между Европа и Азия.

Изпитах удоволствие и вълнение, когато видях обновената българска църква „Свети Стефан“, кацнала на самия бряг на Златния рог в квартал „Фенер“. Почувствах с душата си това свято място и за моя радост, разбрах, че е призната за най-красивия християнски храм в цяла Турция. Всичко в обграждащата я градина с дърветата и вековните гробове, с каменната чешма, чемширените храсти и цъфналият зюмбюл, който някога и баба ми имаше в двора си, напомняше как е живяла българската общност в Цариград. Сякаш чувах в сърцето си Иларион Макариополски, който на Великден през 1870 г. е обявил църковната независимост на българите, прочел е султанския ферман с етническите им граници в Османската империя. Съзрях сянката на Екзарх Йосиф I, който с подкрепата на младата българска държава (1892) е издигнал тази желязна църква, докарана с кораб чак от Виена и е единственият запазен  от този вид архитектурен паметник в света. От вътре грееше позлатеният олтар, а чудните икони, фееричната украса и дърворезбата създаваха духовна атмосфера, различна от външния свят. Как ли е отеквала някога в Истанбул мелодията на шестте ѝ бронзови камбани?  Само две от тях звучат по празници и до днес.

Лесно намерих из кривите улици на Джиангир и Чукурджума „Музеят на невинността“ на Орхан Памук. Бях във възторг от книгата му със същото заглавие и се страхувах дали очакванията ми няма да свършат с разочарование. Музеят изведнъж се появи пред очите ми с прясно боядисаната тъмночервена фасада като някой пред-революционен фес. Къщата беше тясна на три ката с дървено стълбище. Навсякъде по стените имаше стъклени витрини с осемдесет и три изложбени композиции. Всяка една включваше предметите, вещите и фотографиите, съответстващи на 83-те глави на книгата. Много от експонатите изглеждаха точно по начина, за който се разказва в романа. Модерната рокля, белият чорап и обувката за тенис, носени от Фюзун, стъргалото за дюли, което Кемал открадва от майка ѝ. 

Виждах как времето се материализира в термоса за чай, в чинията с лозови сърми, любимото ястие на Кемал или в наполовина изядената фунийка от сладолед, която Фюзун, захвърля на земята в Истине. Вдъхвайки живот на най-обикновените неща от ежедневието на героинята, се насищаш с чувство за копнеж и любов. Магичният реализъм на романа беше възстановен в изкуство с пластмаса от най-съвременните технологии. Наистина като че ли  в музея  „времето е замръзнало“ ( Орхан Памук). Така изглеждаше огромното пано с 4213 цигарени фасове, хвърлени от Фюзун и събрани от Кемал между 1972 и 1984 г. Всеки един е описан с историята си, с полепналото върху него  червило на Фюзун или е документирал част от разговора с Кемал „Към часовника ли гледаш?“. Невинни времена! Когато си се опитал да направиш всичко, за да си прекараш добре и най-вече да обичаш  😊!

Уникална беше и изложбата на Орхан Памук „Балкон“ в галерията на „Истиклял“. Не може да не се възхитиш от творческия му дух, пък защо не и от проявената малко лудост. От балкона на апартамента си той е заснел 8300 фотографии на своя град. Хиляди, хиляди отпечатъци, направени през деня или нощта; през различните сезони;  в мъглата, през капките на дъжда, при залез или изгрев на слънцето, понякога му е позирала и бялата чайка, кацнала на върха на извисилото се минаре. Наслаждавах се най-много на снимките с лицето на луната миг преди да залезе. Тогава си помислих, че ако искаш да разбереш каква велика мистерия е този град трябва да прекараш хиляди, хиляди часове по неговите улици, къщи, музеи, за да откриеш смисъла и очарованието в многоликата красота на Истанбул 😊!

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2019