Човекът, който рисува със светлината

Майчинството в този макар и виртуален свят, чийто център е навсякъде и никъде, и който варира между възрастта, културата и индивида, е все така водено от желанието на всяка майка да отгледа деца, които наред с другите си  качества, да имат независимост и визия, да направят нещата да се случват.

Детството на сина ми беше някак си стандартно: семейство, училище, уютна атмосфера на живот. Различното изникна, когато той, погълнат в собствения си свят, се увлече от киното, телевизията, визуалните изкуства и сякаш експонира живота си върху кинолента и започна да се стреми към своята независимост чрез допира до визуалното. Заобиколен  от моите книги за киното и от многобройните книги на баща му, изпълнени с много приключения, но и с прецизност и факти, той изгради у себе си една интересна симбиоза между аналитичното и креативното.

Спомням си кога той истински се запали по фотографията. Всичко започна с едно старо „Зорки“ на баща му, което той откри при едно далечно пътуване до България –стара руска камера, която десетилетия седеше забравена между многото вещи, стоящи като крайпътни камъни на нашия живот. „Та това е нова камера“ – смееше се той на глас, когато я взе в ръцете се – „аз не помня баща ми някога да е снимал с нея!“. „Това е най-неочакваният подарък, който някога си имал, нали?“ – питам го, след толкова години, за да изясня спомена ни от този ден. Често си говорим за фотографията и за живота. Разговаряме, седнали около масата заобиколени от добра храна и хубаво вино, и аз с внимание се опитвам да науча повече – какво той забеляза в тази невзрачна за мене камера, която го поведе по един крайно интересен път.

„Това за мене не е просто един спомен от баща ми – си припомня той – за мене сантименталността някак си бързо премина в едно незаситено любопитство. „Зорки“ беше като докосване до миналото – метал, тежест, механика. Неща, които някак си аз също винаги съм свързал с баща ми, който беше постоянно заобиколен от машини.  Опитвайки се да разбера какво той може би е виждал в този апарат, аз полека започнах да разбулвам историята на тези стари камери, напомнящи за бащите ни. Старите камери за мен са преоткриване на един забравен, аналогов свят. От тук започна страстта ми да колекционирам филмови камери – всяка, идваща със своя разказ от къде е тръгнала и през какво е минала, а това в последствие ме накара и да се опитвам да снимам.

Вярно е, че в сравнение с дигиталните тези филмови камери изглеждат по-несъвършени и по-груби, но са направени и работят стабилно и сигурно – като стар часовник със стотиците малки въртящи се колелца. Тези камери ме подсещат както за старите механични часовници, така и за старите мотори – формата, материалите, ръчната изработка, всичко това е, за да издържи по-дълго на употреба. Филмовата камера създава чувство за цялост, за идентичност, за едно дълголетие, което съществува във времето, и дори и в този дигитален свят, тя все още продължава да е тук с нас!“

С годините възприех колекционерската страст на Краси като един „прозорец“ на настроението, на чувствата му, с които балансира умствено, духовно и творчески успешната си кариера в софтуерния бизнес. Той е събрал повече от сто стари изпитани модели, които заемат своето място в шкафове и етажерки, допълвани като знание с много книги, албуми, списания. Попитах го с известна ирония: „Какво са за теб тези антики?“

Камерите са като хората

„Защото те идват от един свят със своята история, която не свършва, а наподобява пътуване във времето. Филмът, заснет с тях, е частица изживян живот, който съхранява нещо от света – споделя Краси. Миналото на всяка една камера е наследство, обогатено от моите действия и очаквания. Навярно затова започнах проекта „50 камери, 50 модела“ (линк).

Това е една интимна колекция от портрети на хора, направена с точно определена камера, най-подходяща за конкретното лице. В случая всеки човек има история, характер и поведение. Някои от тях не познавах, но това е начин да ги опозная и да се докосна до същността им. В професионално отношение комбинирането на камера и човек означава да намеря гледната точка, фокусното разстояние, дълбочината на пространството, за да представя най-точно портрета в кадър, така че и самият модел да се хареса. Винаги се опитвам да разкрия някаква истина за този човек, но за това се изисква да се улови визуално емоцията, специфичността на лицето, което във всяка секунда се променя, а камерата като физическа мембрана поглъща и отразява светлината на образа и неговата достоверност за момента. Никак не е лесно да уловиш мига като естетизъм и уникалност на модела. Природата, сградите са също красиви, но и статични, а хората са винаги динамични. И аз се опитвам всеки път да ги предразположа, за да разкрият поне малко от себе си.“

Виждам как се справя с този амбициозен проект чрез трудностите към все по – голямо съвършенство на портретите, когато разглеждам снимките на моделите му „Natalia“, „Love“, „Luminescent“. Във всяка снимка се усеща нещо от самия човек, но образът е възможен само ако той е скрит в „окото“ на автора, създаден е като едно видение, като чувство, породено от вдъхновението и фантазията му. Може би за това Краси често повтаря: „Камерите са като хората“, а неугасващият му ентусиазъм се дължи, както отбелязва той: „най-вече на факта, че фотографите имат силно чувство за съпричастност и за близост, често споделят помежду си тайните, като в едно тайно братство“.

Така разбрах как Краси е издирил Марк Хама – един от последните инженери, произвеждали камерите Yashica в Нагано, Япония. Историята на Yashica е близка до тази на загубилите се много по света филмови камери. През 1983 г. Yashica Company Ltd., е закупена от керамичния гигант Куосеrа, който най-напред премества производството ѝ в Хонг Конг, после продава правата на марката ѝ, а през 2005 спира производството на всички модели филмови и цифрови фотоапарати Yashica. Сега г-н Хама живее в Атланта от много години и не само не е загубил професионалните си умения да съживи всяка камера, но има желание да бъде полезен на тези колекционери, като Краси, които са не само ценители на старите камери, но и работят със тях.

Няма да забравя и случая със „Зорки“, който един хубав ден „замина“ за Русия и се върна в пълна техническа изправност. Видях Краси в стихията му, след като изпрати чак до Китай една ценна оптика, за да зарадва друг фотограф, или когато се налагаше да търси определен филм ЕФКЕ, а заводът в Хърватска вече беше закрит. Тогава той започна кореспонденция с група млади фотографи, които се опитваха да съберат пари, за да възстановят производството на тези филми, доста популярни за времето си в „италианския Холивуд“ – Чинечита.

Фотографията, като часовника те дисциплинира да проявиш точност, търпеливост и способност за вярна преценка на ситуацията дори и когато се опитваш да върнеш времето назад и да работиш с филм, с една излязла от употреба антика.

И все пак се изкушавам да попитам сина си дали не съжалява, че не е също толкова силно привлечен от дигиталните камери и устройства, с тях като че ли е много по-лесно да се заснемат променящите се лица на света.

„В едно си права, дигиталните камери са съвършени, образите се навързват спонтанно, автоматично извън твоето съзнание и връхлитат върху теб като светлинни отпечатъци на случващото се пред обектива. Да, филмовата камера не е перфектна като дигиталната, процесът е по-бавен, но те кара да мислиш над всеки кадър как да уловиш светлината, как да направиш композицията и да запечаташ решителния момент. При филмовата фотография всичко е малко магия. Има обаче някаква тайнственост в импулса на мига, като че ли се постига една близост с обекта и ти самият се идентифицираш с него. Казано накратко: усещането за интимност е много по-силно в резултат на една...

Перкусия

Т.е. при филмовата камера ти чувстваш физическото: метала в ръката ти, изщракването на блендата, превъртането на филма за следващия кадър, камерата ти регистрира и по своему ти сигнализира момента на заснемането. Обратната връзка, която съществува при аналоговия начин на снимане, не съществува при дигиталното заснемане на реалността. Процесът тук е по-истински, по-действителен и по-реален (поне за мене), защото вниманието ти е концентрирано върху раждането на всеки кадър. Не твърдя, че съм безразличен към дигиталните камери, и аз притежавам няколко такива, но там индивидуалността на всеки един не се изявява достатъчно, както при филма. Филмовата камера като че ли е необходимост на сърцето, докато дигиталната е само на окото.“

Харесвам фотографиите на Краси, в които визуално е съхранил хиляди, хиляди впечатления, разчел е много истории и всичко това са все откраднати мигове от живота му. Спомням си „Вратата на Флоренция“ (2009), останала от епохата на Медичите, как той хвана светлината в точния момент, дълбочината на композицията, за да открои красотата на формата, изчистена от незначителните детайли, с оттенъци, подчертаващи патината на годините, която продължава да блести с мека топлина. С тази си фотография и още една „Зеленият Гигант“ (2008) той участва в първата си изложба във Вашингтон.

Безкрайно ме възхищава огромната му колекция от фотографски изображения в естетизирана форма като арки, стълби, витрини, неща заснети сред природата, в градската среда или като експонати в различни музеи и галерии. Той има верен усет към детайла и хваща неочаквано даден сегмент от реалността. Сякаш е обсебен от случващото се пред погледа му и успява да грабне мига, да спре времето с изострена чувствителност и сетива. С неутолимото си любопитство Краси дори ни въвлича в един уличен спектакъл „Soccer Game“, където скулптурите, наподобяващи човешки фигури, като че ли играят с топката, застинали в динамиката си в момента на снимането, обозначени като истински играчи. Макар и документални, тези снимки са с чисто художествен замисъл и така се превръщат в естетически значим факт.

Камерата му е проникновен изследовател, а той самият е действащо лице, което търси смисъла, тайните на заслужаващия вниманието обект. Имам една любима снимка от Париж. През покривите на града, носещи белезите си на възрастта, се вижда в далечината бледият силует на Айфеловата кула, но камерата е намерила най-добрата перспектива не за нея, а за небето, като че ли иска да подчертае колко важен е за човека стремежът! Може би за това фотографиите му от Венеция са запечатали сянката на дворците, оглеждащи се във водата, намирайки истинска им красота във времето. Същото умение е използвал в заснемането на пейзаж от парка в Bethesda – снимката показва едно драматично небе с облаци и прецеждаща се светлина от слънцето. Всъщност той е заснел огледалния образ на небето в течащата вода на реката. Фотоапаратът не лъже, но авторът може да снима, каквото му се прииска!

Така че ако се усамоти в Ню Йорк, съкращавайки познатата скорост на света, камерата му запечатва мигновено композирана сцена от улицата, регистрираща забързан живот с динамиката и пъстротата на човешки лица. Краси изпитва удоволствие да снима от „птичи поглед“ градския пейзаж, за да почувства в едно цяло архаичното и модерното от атмосферата в Прага, Бостън, Париж или София. Когато засне скулптурните фигури на Карловия мост над Вълтава, той търсеше ефекта на времето, така че дизайнът им да блесне, обогатен с годините. Често използва черно-бял филм, тогава някои фотографии стават по-автентични, изображенията са по-плоски, като че ли са излезли от сънищата и застиват пред очите ти като графики.

Знам, че изграждането на един фотограф отнема много време – наистина цял живот, но Краси винаги разпознава в снимката нещо от себе си, от своя характер, от чувствата си. Защо ли?

„Може да звучи странно – обяснява ми той – но моят личен свят отразен от външната действителност е запечатан в кадъра. Мога да кажа за всеки кадър в какво състояние съм бил, как съм се усещал при заснемането му. Фотографията търси някаква стойност, регистрира определен момент и как съм се чувствал тогава. Снимката е отражение на моите лични чувства, емоции, на разбирането ми да улучиш мига, който те грабва. Начинът е много личен, видял съм нещо, което ми е интересно и искам да го споделя и с другите като смисъл или магия, която ми въздейства. Така фотографиите ми се превръщат в частица от мен в живота ми. Какво удоволствие, какво въодушевление изпитвам, сякаш съм

 колекционер на хора и предмети, на истории и преживявания.“

Краси не спира погледа си до простата фантазия, до своеволното съединяване на елементите от външния свят, до баналните клишета от улицата и пейзажа, него го интересува впечатлението от живота такъв, какъвто е. Фотографското му увлечение се дължи на изградена визуална и аналитична култура, затова дори моментно да е въвлечен в действителността, неговото творчество се насочва към обобщения и метафори. Целта му съвсем не е да овладее злободневното, а да го превърне в художествен факт. Така се раждат безброй фотографии като „Есен в тунела“, „Слънчогледите“, белите къщи в Боженци, „Лещен“, стадото овце край Триград в Родопите, „Парад на козите“ в село Буково до град Гоце Делчев, камбанарията в Ковачевица и още много снимки, звучащи като смислови послания за живота в кадър.

Той има дарба да прави репортажни снимки на хора и места, като ни показва с вещина какво е това, което се случва тук. Дължи се на умението му да вкусва чудото на живота и може да възприема реалността с мигновена реакция, да се възползва от играта на случая. Така в центъра на Копривщица камерата му заснема като документално свидетелство седящите на пейката приятели („Приятели“, 2016). С вроденото си качество да откроява значимия факт в Родопите, той хваща като в огледало образа на „Майката с хлябове“ – истинска метафора на битието за „насъщния ни хляб“, или онази снимка „Медитация“, заснета до Мемориалът на Джеферсън, Вашингтон – там камерата вижда само гърба на малката човешка фигура пред разлятото езеро, която извиква у теб мисълта колко трудно се преодоляват границите, дори и собствените. Да, фотографиите на Краси имат специфичен поглед към реалността и особено към хората, той проявява затрогваща проницателност, обявявайки за видими онези неща, които остават невидими за останалите. Снимките му са и нещо автобиографично, запечатали са миговете, които са го радвали. С вроденото си тънко чувство за хумор той открива изненадваща събитийност, причудливи ситуации от уличния живот, които го предизвикват към мигновена визуална реплика. Така се раждат снимките-анекдоти от село Ковачевица, Лещен, от увеселителния парк „Пратер“ във Виена, от нощните неонови реклами в Лас Вегас.

Екстазът на откраднатия миг

Краси видя мечтата си – да колекционира и да снима – превърната в действителност, и което е по-важно накара и другите да повярват в това. Фотографията му даде възможност да разкрие своята индивидуалност, да бъде себе си. „Фотографията е моят „happy place“– обича да казва той. За него тя е нов свят, ново начало, съвсем нова надежда как да усеща колко дълбоко, сериозно, очарователно нещо е животът. За това се изискват качества и смелост, свобода сам да определя бъдещето си, за да може да осъществи идеите си според чувствата, които го вдъхновяват и фантазията, с която вижда света. Той се опитва да улови всяка свободна минута и да ѝ се наслади в образи, претворени в истории и спомени. Радостта и страстта му към фотографията за него е начин за общуване и разбиране на естествения и материален свят, от който е откраднал хиляди, хиляди моменти, събрани в една или друга снимка като документ, метафора или символ. Понякога усилията му почти се срутват, старата камера не работи, лентата изневерява, но когато се появи снимката, тогава всички препятствия се забравят. Фотографията за Краси е екстазът, сънят и действието, в нея той намира собственото си Аз, издирва непрекъснато в кръстосванията си теми, гледни точки и свързаните с тях форми. Фотографията му дава свобода да търси красотата и истината, да бъде далеч от суетата на живота, да се стреми към точност и съвършенство. Светлината, светлината, от която се нуждае толкова много, Краси открива със своята камера, както и я усеща вътре в самия себе си, за да рисува щастието си!