“…Тук накъдето и да се обърнеш, гледката е различна – багрите, сенките, въздухът, облаците, светлината непрекъснато се променят и някак си дишаш по-леко и по-свободно. Колкото и високо да се изкачиш по хълмистия терен, колкото и ниско да слезеш към крайбрежието, усещанията са други.…”

Когато пристигнах в Лисабон, тази „издатина“ в края на Западна Европа, кацнала право в скута  на Атлантика, слънцето вече залязваше, небето синееше с подгонените от вятъра облаци. Видях високите градски хълмове, велики градежи, които стръмните склонове крепят и възвеличават, разломи от скупчени всякак сгради, които светлината извезва със сенки и пожари. Най-отгоре, долепени един до друг, куп от червени покриви – един необятен простор, над който красиво се отразяват отблясъците на залеза. 

Вървях между къщите по стръмните улици, настлани с дребен каменен паваж, който ежедневно се поправя и лъска с машина. От високите етажи, от мансардите и железните балкони се развяваше неизменното пране, простряно на слънцето сред цветя и саксии. Лъхаше ми на нещо свежо, приятно и много домашно, а бързо сменящите се картини от градския декор ми напомняха за протичащ пред очите ми филм. 

В Лисабон открих за себе си португалския поет Фернанду Песоа (1888 – 1935), обявил се приживе за никой, но успял да стане всеки и неговият силует днес е един съкровен, свято пазен символ на града.

Заедно с него изследвах кътчетата на града, търсех останки на имперското величие, вълнуващите залези, необичайните съкровища и ревниво пазените тайни от времето. Исках да разбера не само външната страна на живота, но и да се докосна до светоусещането, въображението, мечтите на хората по тези места.

Седях в кафенето „Бразилейра“, което почти не се е променило, откакто Песоа е размишлявал тук на ъгловата маса в дъното: „ Чаша кафе, тютюн за пушене с дълбоко проникващ аромат, притворени очи в сумрачната стая... От живота не искам друго освен мечтите си и това...“. Мечтателят твори с духа си, може би за това стои по-високо от онзи, който действа. От неговия интимен дневник-изповед „Книга на безпокойството“ почувствах как този велик самотник, сдържан и плах човек със своята проницателност и сетивност  от прозореца си на улица Дорадореш открива Вселената, звездите, смисъла на нещата в живота и най-вече особения чар и магия на Лисабон. 

Лисабон е толкова цветен и различен! 

Тук накъдето и да се обърнеш, гледката е различна – багрите, сенките, въздухът, облаците, светлината непрекъснато се променят и някак си дишаш по-леко и по-свободно. Колкото и високо да се изкачиш по хълмистия терен, колкото и ниско да слезеш към крайбрежието, усещанията са други. Осъзнах, че онова, което прави Лисабон различен, е огромната река Тежу, прегърнала го в майчиния си скут, дарила го с битие, тихи кейове, водовъртежи, срещи и пътувания. На брега ѝ всичко около теб е синьо езеро, в което се оглежда слънцето, а през нощта – луната. Там, където реката  се влива в океана, пред погледа  се открива такъв безбрежен хоризонт, че плаващите кораби ми се струваха малки, а от далечината сякаш дочувах вълшебните гласове на Сирените. Наслаждавах се на зелените хълмове на отсрещния бряг, на искрящо белите криле на прелитащите чайки, на високия силует на статуята на Исус Христос, по подобие на тази в Рио де Жанейро, на застиналото време в пространството и бях щастлива, че съществувам.

Като уникален кът на Лисабон е движещият се нагоре и надолу метален асансьор „Санта Жуща“, построен 1902 г. от чирака на Густав Айфел, който и до днес безотказно работи за улеснение на пазарната суматоха в самия център на града. Около него шикозни магазини, пълни с маркови дрехи, аксесоари и стоки за бита, бяха отворили широко вратите си до късно за посетителите. От втория етаж на една от сградите възторжен диджей озвучаваше с музика по своя воля градската среда, конкуриран от две момичета, свирещи класическа музика на същата улица.  Из въздуха витаеше настроение, което нямаше нищо общо с тревогите и безпокойството на Песоа, който се е наслаждавал по своему на въображаемия си свят, който за него винаги е бил истинският свят.

Спомних си неговите думи: „Бих искал да съм приветстван като император в други епохи, по-добри днес, защото не са днешни, видени в проблясък и в багри, непомнени и от сфинксове. Бих искал всичко, което може да направи нелепа моята битност, и то защото я прави нелепа. Бих искал, бих искал... Но винаги има слънце, когато грее, и нощ, когато се стъмни. Винаги има мъка, когато нещо ни мъчи, и сън, когато ни обгърне съня...“. Върнах се векове назад и си представих – моретата, каравелите, компаса, звездите, дългите плавания, когато лисабонският бряг е бил оживен пристан за пътуващите стоки, идващи от новите светове на стария свят, а от тук са тръгвали към всички краища на Европа. 

И аз успях да вкуся малко от блясъка на някогашната голяма империя в Музея на каляските. Странствах измежду забравения и непознат разкош като рицар без кон. С въображението си допълвах картината с пищността на кралския кортеж – полюшващите се гриви на конете, дрехите, обкичени със злато и сребро. Почувствах смътен мирис на носталгия към тогавашната цивилизация, за която ми напомняха не само лъскавите каляски, но и множеството забравени от днешните хора статуи на величията, разпилени из целия град.

В истинска каменна дреха, изтъкана от въображението и длетото, е издигнат грандиозен паметник на великите географски открития.Националният химн също възпява тези победи: „Морски герои, благороден народ, храбра безсмъртна нацио, прославяй блясъка на Португалия!“.Едва ли има по-подходящо място за благоговението към мечтателите от брега на Тежу. Направен за Световното изложение в Лисабон през 1940 г., монументът по-късно е построен наново от бетон и камък. 

Гледах с респект този огромен кораб с платна, където на борда му бяха строени Вашку де Гама, Фернандо Магелан, Педро Алвареш Кабрал (откривателят на Бразилия), писателят Камойш, начело със самия Енрике Мореплавателя, застанал на корабния нос.  Замислих се за смелостта и куража на тези откриватели на нови светове , преминали през премеждия, битки, войни и болести, застинали тук пред човечеството, където всеки красив залез и приспивен бриз им навява спокоен сън във вечността.

С асансьора бързо се изкачих най-отгоре и от висотата на паметника видях лъчезарния „Белем“с императорския площад, с разкошните дворци, благороднически къщи, градини, със статуята на  Афонсо де Албукерке (Afonso de Albuquerque),управлявал преди пет векаИндия.Покрай реката се простира новият булевард „Бразилия“, модерната сграда на културния център „Белем“, в която е и музеятза съвременно изкуство Berardo. Районът живее забързано сред тълпа от туристи, прииждащи от автобусите и трамваите, замаяни от  пъстрото шествие на империи и култури.

 Всичко наоколо ми изглеждаше като грандиозно смешение на мит и реалност, забулени в тайнство кралски истории, любовни похождения, екзекуции, пищни тържества, трупани богатства, заграбени от Индия и Африка. До морето се белееше Кулата  „Св. Винсент“, покровителят на Лисабон.  Насреща се бяха слели  катедралата и манастирът „Жеронимуш“ – гордостта на няколко крале, архитекти и строители, изграден като дантела от бял камък, с богата скулптурна украса. Не е случайно, че точно на това свято място Европейският съюз през 2007 г., е подписал Лисабонския договор. Не успях да погаля лъвската лапа за късмет, но се поклоних пред тленните останки на Фернанду Песоа, които почиват в гробницата на португалските герои. На неговата скулптура поставена през 1985 г. успях да разчета малко от стиха му: „О, солено море, колко много от твоята сол са сълзите на Португалия! (Oh salty  sea, how much of your salt;Are tears of Portugal!”

Съгласих се с поета, че в крайна сметка на прозореца на света, винаги се появява тъгата и надеждата, когато гледах омаяна Търговския площадс  величавата статуя на крал Жуау VI(1767 – 1826), и невероятно красивата Арка, която като параден вход те отвежда към най-дългото лисабонско ларго „Руа Аугуста“. Площадът е символ на имперската сила и държавата с името „Терейру де Пасо“, защото в продължение на 400 години тук се е издигал дворецът „Рибейра“, разрушен от жестокото земетресение  през 1755 г.  

Избледнелите стенописи, направени с „азулежу“ върху фасадата на църквата „Св. Луция“,показваха какъв е бил животът тук преди бедствието:  речният пристан бил  задръстен от  лодки, пълни с риба, рибарите се надвиквали, за да продават сардините си, чернокожите носачи мъкнели сандъци и вещи към пазара, хората се тълпели около двореца, изпълнявали дълга си към трона, търсели закрила от Свети Антоний, молели се да им бъдат простени греховете. 

Вгледах се в потока на днешните португалци – сякаш живеят живота си,  наслаждавайки се на това, което вършат; видимо са умерени, спокойни, излъчват едно благоразумие и скромност. Сприятелих се със симпатичния Жоау Кастро в малкия ресторант ALDEIAв Байро Алто – уютен с разкошна традиционна кухня и чудесно португалско вино. Колкото пъти да го посетиш, той те посреща с премерена учтивост, но така се отнася към теб все едно си му познат приятел. Обслужва те по най-добрия начин, без да те притеснява с излишни предложения. Явно работният му ден е много дълъг, защото малката му дъщеря и неговата съпруга идват тук да го видят. Сигурно се връща от време на време в родния си край, не познава лисабонските забележителности, но тук той се чувства доволен, усмихнат и щастлив на своето си място. 

Усетих цялото тайнство на всеобщата преходност, когато разглеждах„Алфама“, най-стария квартал на Лисабон, опрял челото си до средновековната крепост „Сан Хорхе“ – една сянка на въжделения, битки, победи. Да, наистина е живописен хълм с тесни улички; къщите – всички различни, плътно долепени една до друга, очакващи тихо разрушаване; железни балкончета с цъфнали саксии, малки площадчета –  лабиринт от стари, овехтели домове, навяващи спомен за отминал живот. Почувствах този хаотичен пейзаж буден само като туристическа атракция. Тук почти няма къща без магазинче за сувенири, пощенски картички и дреболии. Изкуших се и си взех лазурния син символ на Лисабон. На повечето от тези малки магнити са изобразени червен петел с гордо вдигната глава и две сардини. Мислех си, че не знам вече кога и къде съм чувала сутрин петелът да пропява и да възпява свободата си, но явно португалците не са го загубили като знак за пробуждане.

Минах покрай странната къща с ръбати човки по фасадата си  „Casa dos Bicos“,недокосната от разрушителното земетресение, останала като сън без сънища. Помислих си дано бъде извадена от забравата от настанената там фондация „Жозе Сарамаго“. Тъкмо Сарамаго е написал видени в проблясък и в багри истории за нравите и обичайте на португалския народ, заради което е заслужил и Нобеловата награда. В края на  „Алфама“ е невъзможно да отминеш Музея на Фадо, съхранил песенната традиция на Португалия. Това е бившата помпена станция, а днес модерна сграда с разказите, китарите, записите, фотографиите, плакатите, концертните програми, събрани и предоставени от певците, композиторите, поетите. Може да прекараш в него часове, да слушаш меланхоличните песни, изтръгнати от душата и сърцето на изпълнителите, безутешните елегии за любовта и тъгата по родния дом. Достатъчно е да чуеш Mariza,за да разбереш, че фадо (съдба) е една душевна експлозия, вик за надежда, то е част от националната същност на португалците. 

Възприех Лисабон с дълбоко проникващия аромат на музиката, багрите и мириса на сардини. Изпитах малко носталгия, каквато чувстват всички хора, когато загубят нещо от своя живот и мечти. Разделям се с благодарност и към Фернанду Песоа, от него усетих тази мека елегична, завладяваща ме меланхолия навсякъде, където обикалях и съзерцавах пъстроцветните пейзажи в града, поглъщайки неговите редове, за да стигна до същността на нещата, до онези вълнения и тревоги, изпълващи живота му наяве и насън. Може би за това чувствах „ и аз спях буден, откъснат вече от видяното със сетивата...“   Обикнах Лисабон не с безцелно любопитство, а с „Книга на безпокойството“ и поезията на Песоа, видях града през душата му, повярвах на откровението на Бернарду Суареш, другоименникът му в романа, създаван страница по страница цели двадесет години „...духът ми, бих попълнил реда с пунктирана линия изпърво името на Сезариу Верде, но не бих завършил, без да опиша имената на работодателя Вашкеш, счетоводителя Морейра, уличния продавач Виейра и разносвача Антониу. И на всички бих сложил с главни букви, ключовия адрес ЛИСАБОН“. 

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2019