Символиката на Малта

Малта ми подейства като призрачен дух, витаещ около мен тайнствено и загадъчно. Усетих го как се стелеше над крепостните стени, дворците и църквите, спускаше се по улиците край изхабените от векове сгради. Сякаш се пренасях в мистичния свят на Средновековието, когато в безброй  кръстоносни походи и битки сред тропот на коне, блясък на стомана, се е търсело изкупление, спасение и живот. Всичко наоколо като че ли ми напомняше за онова време, което отдавна сме забравили. Почувствах заобикалящата ме атмосфера като театрална сцена, на която, щом веднъж стъпиш, се превръщаш в зрител на променящия се пред очите ти свят. Въздухът имаше солен мирис, а вятърът навяваше морска прохлада и свежест. Накъдето и да обърнех очи долавях нещо стаено, което не си е отишло безвъзвратно, а очакваше да бъде открито и освободено от забравата.

Помислих си, че този скалист остров е призрачен, но съвсем не изглеждаше да е мъртъв, празен и безлюден, а беше жив спектакъл, в който и ти участваш, откривайки свидетелствата и възпоменателните знаци на миналото. Изведнъж загубих връзка с реалния свят, навсякъде край мен се движеха без ред преоблечени войници от армията на Наполеон, явно включени в събитията, които това лято изпълват сцените и площадите на Валета, станала и Европейска столица на културата.  Колкото и да е странно, но този малък град със своите 320 исторически обекта още от 1980 г. е със статут на световен паметник на културата. Наоколо гъмжеше от спомени, от останки на предишни времена, трофеи от победите, които превръщат малката островна страна в митология. Знаех, че заради стратегическото си значение в Средиземно море Малта има повече история, отколкото един странник може да осмисли за няколко дни, така че трябваше да разшифровам истинското ѝ значение чрез символите, които по някакъв начин я представят пред света.

Сент Елмо

Опитвах се да се ориентирам в този крепостен лабиринт от малки градчета, пръснати навсякъде по острова по картите за историческите паметници, или диплянките със статуи на тайнствени рицари, когато една достолепна малтийка вежливо ме насочи към най-важните места, и то истинските, а не въображаемите: „Най-напред се качете на Форт „Сент Елмо“, а после идете до Мдина – старата столица на Малта!“. Изоставяйки официалните маршрути, веднага се озовах най-отгоре на крепостната стена. Беше невероятно! Пред погледа ми се разстилаше скалистото великолепие на този остров – без нито едно зелено петно, заобиколен от безбрежната синева на морето, сляло се с хоризонта на небето. Дадох си сметка, че обработеният бял камък, с който тук са строили – дом или храм - за Малта е символ за цялост и устойчивост на човешкия дух. 

Целият остров ми заприлича на огромен кораб, носещ се в синьото море, заедно с душите на онези рицари, които са го изградили като непристъпна крепост, препречила пътя на завоевателите от Изток към Запад. Запленена от гледката се питах как островът освен в география се превръща в свещено рицарско място. На  Форт „Сент  Елмо“  беше подредена музейната  сцена, която разказваше за рицарите кръстоносци от Ордена  на хоспиталиерите „Свети Йоан“, борили се най-напред за Свещения град Йерусалим, после за островите Кипър и Родос и накрая през 1530 г. те  акостирали тук в Голямото пристанище на Малта, за да приемат дарените им от императора Карл V острови Малта, Гозо, Комино и гарнизон в Триполи. В това свое християнско убежище, което получили в замяна на един сокол, изпращан всяка година на испанската корона и тържествена меса, отслужвана в деня на Вси светии, те проявили невероятна  смелост и храброст по време на последната им битка с османската армия на Сюлейман I, която историята помни като Великата обсада през 1565 г. Дали безразсъдството, или вярата ги е водела, или изключителните тактически умения на предводителя им Жан дьо ла Валет, но само 600 рицари и около 6-хилядна армия са се сражавали  самоотвержено месеци наред срещу превъзхождащата ги над 40-хилядна османска армия и многобройна флотилия. Обсадата е била ужасяваща: гърмели оръдия, режели се глави, горели пожари, кръвта се леела като от ведро, обаче защитниците извоювали неописуема победа за християнския свят в Европа. От тогава  какъвто и  хаос, лудост, отчаяние да е преживял светът – соколът и кръстът оцеляват и до днес като малтийски символи на вярата.

Катедралата „Свети Йоан“

Едва си проправях път към храма, положен в сърцето на Валета, сред множеството хора, които се блъскаха един друг, за да влязат в катедралата „Свети Йоан“. Всеки сантиметър на залата с Главния олтар беше претъпкан с тълпи от туристи, опитващи се да открият искрата на тайнството, родило това мистично представление от образи, мраморни статуи, религиозни мотиви, живописни платна, а най-отгоре фронтонът, греещ с малтийския рицарски кръст. Накъдето и да погледнех  всичко ми напомняше за кръстоносците от Ордена на „Свети Йоан“, за тяхното благородство, набожност и чест. В лявата част на храма едно стълбище, също като извървяния им път в живота, ме отведе  чак долу до криптата на великите магистри. Всеки стоеше със своя символичен герб, гравиращ  делата и подвизите им в скрижалите  на времето. Гледах барелефа на Жан дьо ла Валет, Великия магистър от Прованс, който по време на Великата обсада е оставил живия спомен – как сам с изваден меч и шепа доброволци се втурнал да отблъсне нашествениците край стените на града. Хората казват, че е станало чудо и Бог им дал сила да ги пометат. Времето превръща местата и хората в минало, а после в легенди.

Вървях бавно покрай богато украсените параклиси, наричани капели. Всяка една беше на рицарите от различните националности – френска, италианска, арагонска, германска,  които по силата на своето посвещение – духовно или военно са служели благочестиво и с отдаденост на Ордена „Свети Йоан“. В тях бяха събрани свещените реликви – изящни предмети, картини, оръжия  завоювани от неприятеля по времето на кръстоносните походи, дарени на храма според поклонническия им обет. Изпитах тъжно и затрогващо усещане, когато стъпих върху уникалния под на Катедралата – големи цветни мраморни пана, които се оказаха паметни плочи на погребаните тук близо 400 почитани и уважавани членове на Ордена на хоспиталиерите. Вгледах се с любопитство в  указателните им изображения, за да открия за себе си как се създава славата на рицарството. Всяка една надгробна плоча беше обсипана с хералдически знаци, религиозни символи, военни и морски трофеи. Макар и непрочетени истории, които може би е по-добре да си останат неразбулена тайна, тези паметни знаци възпоменаваха проявения кураж и решителност, безумната храброст и достигната кариера, стила на блясък и разкош, с които рицарите са се стремели към извисяване на душите си. В катедралата „Свети Йоан“ спеше паметта на духа и символиката на рицарството, напомнящо, че са се случвали такива събития, които не можем просто така да забравим.

Излизайки от храма, отново срещнах  „наполеоновите войници“, чух отблизо полска реч и разбрах, че по време на антракта им в уличния спектакъл и те, полските актьори, са тръгнали да посетят тази невероятна историческа забележителност. Мислех си, че времето невинаги е било  благоприятно за рицарите. С пристигането на Наполеон Бонапарт през 1798 г. в Малта, Орденът загубва владенията си поради липса на бойна готовност,  а рицарите – обвинени в корупция и разпуснатост, са изгонени от острова, богатствата им са конфискувани. Французите държат Малта само две години. През 1800 г. островът е завладян от Британската корона. Рицарите успяват да отвоюват от англичаните катедрален статут за своята църква „Свети Йоан Кръстител“ едва през 1816 г. , а малтийската епархия запазва притежанието си - катедралата „Свети Павел“ в старата столица Мдина – още един бисер в символиката на Малта.

Мдина

От далече съзрях Мдина. Като че ли стоеше във въздуха над самотния хълм. Когато  влязох през Главната порта, отведнъж пред очите ми проблесна  митичният декор на един призрачен град и веднага усетих колко стар е светът. Вятърът навяваше млечна топлина, всичко наоколо ми изглеждаше недействително. Вървях по тесните улици, между високите, пожълтели от търпението си сгради, покрай безлюдните площади, кухите дворци и почувствах безмълвието, пустотата и тишината. Времето тук не просто е спряло, а се е загубило измежду стотината жители. Сякаш вдишвах миналото. Все пак нито крепостните стени, нито каменните къщи, станали архитектурни паметници, са се срутили от старост. Между мен и историята им лежи пропаст от мистерии, които моето въображение беше донякъде запълнило, благодарение на епичната сага на Джордж Мартин „Игра на тронове“. Много от епизодите бяха заснети в Малта и точно тук в старата столица. Припомних си много сцени от филма, разхождайки се в двора на  Двореца Вилхена, Магистърския дворец и площада Бастион. Филмът е запечатал и прочутия Лазурен прозорец на остров Гозо, който през 2017 г. рухва от бурята в морето.

Всяко място в тази средновековна цитадела само по себе си е оставило спомен за рицарското време, изпълнено с бойни обучения и луксозна суета, с човешки страсти и грехопадения, с проповеди и молитви.  Някога кръстоносците са превземали назъбените стени на Йерусалим, воювали са за всяка педя свещена земя, леели са сълзи пред олтара на Христос, после със своя щит и меч белязвали дадена постройка, за да я превърнат в собственост. По същото време други рицари, като тези от Ордена на Свети Йоан са строили болници за хилядите поклонници, лекували са пациентите от всякакви раси и религии, приготвяли лекарства, дори на новородените деца подарявали детска люлка, оказвали помощ, откъдето идва и името им хоспиталиери. („История на Йерусалим“, Сайман Себаг Монтефиоре) В този двупосочен процес на разрушаване и градеж символът – меч и щит е имал еднакво значение – във война да побеждава, а в мир да създава и строи. Гледах как слънцето се издигаше над катедралата „Свети Павел“, а вътре сред изящното великолепие пак стъпвах върху паметните плочи на рицарите, сякаш мъртвите пазеха живите. Изпитах респект към нейната история: силното земетресение през 1693 г. я разрушило напълно, а хоспиталиерите отново са я издигнали още по великолепна от руините. Според летописа на Св. Лука през 60 г. от н.е. Свети Павел е намерил на този скалист бряг убежище, след като на път за Рим  претърпял корабокрушение и дал благословията си на острова.

Валета

Запазих спомена за Валета, какъвто оставя след себе си някой мистериозен сън. Вятърът носеше аромата на морския бриз от двете пристанища, кръжеше свободно по улиците, полъхът му донасяше свежест и дъх на море. Казват, че градът е основан през 1566 г. от Жан дьо ла Валет, който е положил тук първия бял камък и вградил в него името си. В следващите столетия градежът на това място е бил направен от благородници за благородници с изискани дворци и църкви, издигнати с размах и разкош. Личеше си, че италианският архитект Франческо Лапарели  свободно е проектирал този град, като го е построил в координатната мрежа на улиците, тъкмо затова усетих морския въздух,  задвижен сякаш от „средновековен климатик“. Ако рицарското време е белязано със знания, ум, смелост, хоспиталиерите  със своите умения и методи са се посветили тук на медицината. Още през 1676 г. Великият магистър Никола Котоне е създал „Училище по анатомия, хирургия и фармация“ към болницата в Малта. Било е съвсем естествено островът да приюти и първия в Европа средновековен университет за благородници, обучавани за посвещаването им в рицарския орден.

Властта невинаги е нещо хубаво, но времето от 1722 до 1736 г. на Великия магистър Антон Маноел де Вилена е запомнено с бароковото обновление на Мдина. Оттогава старата столица е заприличала на средновековен музей. Той е бил португалски благородник с кралска кръв, проницателен и интелигентен и имал пред себе си голямо поле от възможности, който успешно е осъществил. Едва ли друг би успял да направи толкова много за военното стратегическо укрепване на Малта с изградения от него югоизточно от Валета град Флориана, а на другия край той е издигнал Форт Маноел, чиято барокова архитектура, днес е световно културно наследство. Укрепленията  не са спрели френското нахлуване през 1798 г., но са получили откровеното признание на Наполеон Бонапарт, който съвсем точно е отбелязал: „Много се радвам, че ни отвориха портата“. Британската армия поема форта след французите и го употребява чак до 1964 г. , когато Малта получава своята независимост.

Освен митичен копнеж по рицарското време, театър „Маноел“, построен и лично финансиран от Антон де Вилена, събуди в мен огромно възхищение, че този бароков шедьовър продължава да е жив без никакви промени и след 300 години. В тоя миг действително осъзнах, че рицарският свят е реален и е в едно цяло с настоящия. Почувствах носталгия към хоспиталиерите от Ордена „Свети Йоан“, които са живели на острова според своя благороднически кодекс, обединени от белия кръст, символизиращ християнските  добродетели – сдържаност, постоянство, смелост и справедливост, известен като осмоъгълния готически кръст. Рицарството е натоварено с история, но и с много предразсъдъци. Всъщност било е неизбежно да не стигне до  своя упадък, така  както и хората имат своя живот и своята смърт. Усетих миналото по ронещите се фасади, посивелите колони на изсипаните една до друга къщи, бързащи да се превърнат в прах. Сякаш бяха тяло без душа, но после разбрах, че тези сгради се реновират отвътре по най-модерен начин, за да се превърнат в хотели, ресторанти, уютни кафенета или бирарии. Във Валета  Beati Paoli  е точно такъв малък семеен ресторант. Зад скромната фасада те посрещат с усмивка баща и двама синове и предлагат прекрасна местна кухня, макар че от стената над бара, фотографиите на тримата, облечени като корсари,  те гледат строго, без да се тревожат от безполезната памет.

Движейки се покрай построения и обитаван от Великите магистри Магистърския дворец, в който от 1974 г. заседава Парламентът на Републиката, си мислех – дали малтийците са наследили кръвта на кръстоносците. Редом до музея на рицарските доспехи и въоръжения на малкия площад  стоеше паметник, гравиран с името на Дафне Коруна Галиция, загинала в бомбен атентат на 26 октомври 2017 г. Под надписа: „Тя беше убита, защото проговори“, имаше купчина свежи цветя и хора, потънали в смирено мълчание. Навсякъде наоколо се продаваха в изобилие сувенири с рицарския герб – малтийския осмоъгълен кръст, въпреки че едва през 1998 г. Република Малта предоставя на Малтийския орден за 99 години екстериториалното владение на Форт Сант Анджело. Когато стигнах до крепостните му стени, слънцето печеше с въодушевление, а малките пристанищни градчета долу в залива се къпеха в трептяща сивота. Всеки ден гърмежите на поставените тук топове напомнят, че Малта е будна и връщащата се към рицарите памет е като един дух, който е останал национален символ.

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2018