БОЖЕ, ТОВА СЪМ И АЗ!

Към Мария Пеева изпитвам безкрайно доверие и възхищение, опознавайки я отблизо благодарение на нейната поезия. Няма нужда да го казвам, но като че ли най-краткият път за пълноценното общуване между нас се получи при всяко прочитане на взетите наслука стихове, с които навлизаш в душата на другия и заедно усещате и най-страшните си сънища, своите предчувствия и лутания в един свят, осъден да остане невидим, затворен зад дълбоките ями на самотата. От нуждата за споделеност в точен миг като някаква жизнена клетка, послание може би, отправено само към мен, ме завладя кристалната чистота и простота на думите ѝ „този свят съвсем не е по мярка щом поет във тях се ражда“. 

Странното очарование, дъхащо от всяка нейна мисъл, прилепнала в думите ѝ, се дължи на различния свят, живеещ в нея и този около мен и това се чувства дори и в свободно леещата се от нея проза: „Стиховете идват сами като падащи звезди от Космоса и моята скромна задача е да уловя някои от тях. Поезията е най-близка до Бога, но не бива да се залъгваме, че човешката душа и разум могат да улавят енергия, която не познаваме и не можем да управляваме. Това е дадено на малцина и затова ги наричат Богоизбрани“.

Рада Москова в представянето на дебютната книга на Мария „Сафари“ (1997) съвсем лаконично и пределно ясно пише: „В лудата надпревара на ежедневието, в това страшно „сафари“, тя е успяла да отстъпи едновременно встрани и дълбоко в себе си, за да потърси „малката пресечка на живота си“. Женска поезия, в която има носталгия, трудна равносметка, страх, самоирония, кураж да се обърнеш към думите“.

Да, трябва да призная, че и с всяка нейна следваща книга: „Диво цвете“ (1998), „Наопаки“ (2010), „Няма“ (2014) и „Шепотът на тишината“ (2017) се потвърждава тази творческа дефиниция за родените от нея вдъхновени стихове като миниатюрно изображение на онези късове живот, предизвикващи едновременно радост и боязън, както при молитвата, извираща искрено от душата на човек.

Това, което искам да кажа, е, че поезията ѝ не е някакво усамотено естетическо търсене, а е плод на силна вътрешна потребност и на необходимостта да изрази и трансформира всичко в и около себе си, включително и вярата си във Вселенския разум, в избистрена мъдрост, в стройни и хармонични като музикални фрази стихове, предоставяйки ги на своите приятели и почитатели като познание на сърцето ѝ. 

Мария като всеки мислещ човек се съпротивлява отчаяно, а друг път яростно се блъска в обстоятелствата, бори се със себе си, потиска страха си, подрежда по нов начин елементите на света, за да изрази своята неограничена същност в малкото пространство на стиха. Без съмнение и тя понякога се пита: „ Дали въобще се нуждаем от поезия? Технологиите изяждат душата на поезията, обаче тя е единственият антидот срещу въртенето на техническото време, което дърпа човечеството напред.Тези, които имат нужда от нея, са все по-малко, но тя трябва да е приземена и да отговаря на вечните въпроси, които всеки един от нас си задава.Поетът е преводач на чувствата и в лаконизма на строфите може да затвори философски прозрения, за които са изписани толкова много страници“.

С тези си думи тя поставя крайъгълен камък в поетичната ни традиция – прости, земни, човешки неща, изтръгнати от сърцето ѝ, са едно по-истинско състояние на духа и създават особена връзка между хората и света. Сякаш крачиш до приятел и усещаш подкрепата му. Едно дърво, една песен, едно цвете или прозорец те докосват с цялата дълбочина на живота и те карат да се разтваряш във времето. 

И това се вижда най-добре в богатството от прозренията ѝ „ръцете на мама, топъл хляб, залък щастие“, от нейните интимни чувства „все повече те няма“, от образните есенции на мисълта ѝ: „Надеждата като хляб изронена. Кълве самотната душа“, или от житейските ѝ сентенции: „Всеки ден е последен, всеки изгрев е пръв“, чиято лирическа енергия ни влива капка светлина и кураж „че има смисъл да мисля за утре“. 

Усещам някаква свръхчувствителност в духа ѝ, изразена като вопъл на човек, търсещ опора на духовното си същество, изпълнявайки дълга спрямо себе си и хората. Как го постига? Отговорът се крие в думите ѝ: „може би и защото съм стъпила здраво на земята с износените си обувки“ („Начало“). 

Ако Одисеас Елитис заявява, че „поетът е острие, делящо моралния и действителния свят“, то Мария приема своето предопределение в порива си към непознатото, без да забравя никога земята, нито да се откъсва от здравите корени на живота. „Аз съм част от всички видими и невидими неща, които съпътстват човешкия живот, сънища, мечти, професионалния път, разходките сред природата, докосването до съдби и страсти и разбира се, трупането на житейски опит, който става фундамент на написаното в последствие“– казва тя. 

Защото нейното мислене е поетическо, стихотворенията ѝ са наситени с дълбока емоционалност, която винаги ме е карала да мисля, колко трябва да е преживял един човек, за да „издържи“ на напора на събитията, без да губи таланта си и своята независимост.

Вярвам, че всеки път нейният творчески дух черпи сила, памет, искра, устрем, способни да построят или разрушат представата за един друг свят, тласкана от лудото си желание да не свежда глава. В това си разбиране тя е категорична: „Свободата е едно от най-важните неща за мен и аз винаги съм била свободна в избора си и в нещата, които създавам, защото несвободният човек е гъсеница, от която никога не се излюпва пеперуда“.Не се поколебава да го изрази и в поетична форма „трябва да реша къде и колко тук в мига на свободата“ („Да имаш миг свобода“).

Струва ми се, че Мария винаги излъчва една укротена сдържаност, говори с опростени мисловни форми, които липсват в ежедневната ни словесност, стигаща често до излишно многословие. Според мен тя извежда своите образи и думи, някъде от подсъзнанието си, от тайните кътчета на душата си, после ги превежда на езика на поезията (метафори, съждения, ритъм, настроения, чувства). След като си ги прочел, имаш чувството, че си гледал завършен филм, в който има завръзка, кулминация и развръзка. Нейните герои са жизнени, с характери, неповторими по свой начин. Действително откривам там в стиховете ѝ истинско преживяване, каквото въздействие оказват киното и телевизията. „От визуалните изкуства научих най-важното– споделя тя, – че трябва да умееш да създаваш магия! Създадеш ли магия, значи си успял да спечелиш едно сърце повече. Аз знам, че това са временни неща, написаното слово остава за много по-дълго, но визуалните изкуства имат силата да те пренасят в един измислен свят, който се оказва по-реален от този, в който живееш!“

Разбира се като човек тя гледа, чувства, страда, но като поет улавя думите в друга форма, сглобява фактите в друго съотношение, търси смисъл и съвършенство, прокарва нов ред на нещата в осезаемия свят, подчинен на нейната интуиция и артистичен вкус. Чета нейните стихове и осъзнавам какво означава да се докоснеш до такова огромно море от чувства, непреходни като стойност, заливащи те с вълна от емоции, впечатления, настроения и усещам, че стигам до своя катарзис. Отварям се пред себе си и като насън чувам думите ѝ: „Моето вдъхновение идва от страданието, не само от моето лично, но и от това на човечеството, защото аз съм висяла на кръста заедно с Христос милиони пъти и от дланите ми е капала кръв, която се е преврърнала в стихове. Моята поезия тръгва от мъката и се стреми да акумулира жизненост и вяра в това, че има утре“.Питам я, а защо пише за „Сухите очи на пророците“: „Очите на пророците са сухи, защото никой не се вслушва впророчествата им и те са се отказали от сълзите, защото разбират, че човечеството бавно, но сигурно върви към своите големи изпитания, за които всеки от нас трябва да плати висока цена. Макар и атоми, ние сме част от цялото, от вселенския разум“.

Така, както слънцето е най-важно за природата, така за моралния свят и за живота изобщо същото значение има любовта. И тя черпи сокове от нея и съвсем ясно заявява: „Най-много ме радва любовта в нейния най-широк философски смисъл, защото без любов всичко е мъртво“.Наистина поетът вдишва с очите си, а истински чува със сърцето си. И любовта осветява всеки миг щастие, който животът ни дарява при всяко трепване на клепачите . 

Може би заради тази си свръхчувствителност тя е съвършена майка и благодарение на сина си е преодоляла разстояния, граници в други географски ширини, където митологиите и фантазиите са различни. И у мен се прокрадва мисълта дали нейното влечение към кратките поетични форми не е повлияно от Изтока: „В Япония съм била два пъти. Хайкуто, което пиша е естествено повлияно от японската традиция, въпреки че не винаги е в чист вид като форма, но се стремя да е близко като философия и внушение. За мен свободният дух на Изтока е в преклонението пред човешкото усилие да стигнеш до просветлението на Буда, който проповядва любов и смирение пред всичко, което ни предстои в живота“.Впечатлението ѝ се допълва с кристално ясен стих „в страната на чадърите и ветрилата аз търсех неизминатия път към Буда“ „Япония“(2017)

И все пак да се говори за поезия не е нито лесно, нито безспорно, защото пред толкова чудеса на мисълта, които се разпръскват сред нас, всеки я възприема много лично, като я пречупва през собствените си чувства и сетива. Разлиствам една след друга книгите на Мария и попивам замаяно и развълнувано всяко стихотворение. Знам, че то е породено от душевните ѝ вълнения, от свободното движение на мисълта ѝ, от смелостта и яснотата на нейните чувства, от ритмичното полюляване на думите ѝ. Изведнъж потъвам в един друг осезаем свят, наситен с дълбоки и силни преживявания. В него откривам безкрайна интимност и добросърдечие, болка и безмерна обич. 

Чета: „Имам нужда от някой и това си ти...“; „Искам да сменя страха си срещу малко обич“ („Желание“); „Дворец от слънце и мечти ще построя…“ („Метаморфоза“); „Това съм аз – дърво ударено от гръм; прозорец без стъкла; без покрив къща; цветец с окапали листа…“ и си казвам: „Боже, това съм и аз!“.А тя съвсем сериозно, разсъдливо и безпристрастно ми отговаря:„Всеки се идентифицира с различни неща, нещо те обсебва и ти го приемаш лично!“.

 „Каква тайна искаш да разбулиш с твоята поезия? Или романтичната ти душа гори само за красотата?“: „Всичките ми книги ги обединява неравната борба между страданието и любовта. На кантар са поставени човешките страсти и илюзии с разочарованията и самотата. Но моята поетична теза е, че винаги има изход. Единствена затворена улица е смъртта. Но ние трябва да сме готови за нея, защото тя не е само материален, но и философски завършек на земната светлина, която носи всеки един от нас.“ 

Искам да разбера какво да очаквам и от бъдещата й книга: „Новата ми книга още няма заглавие, но е естествено продължение на тематичните доминанти от предишните ми книги. Тя е за хора, които обичат да слушат джаз. Защото поезията и джазът имат общо в непредвидимите си вариации, в играта със звуците на всеки отделен инструмент, какъвто са стиховете“.

 „Шепотът на тишината“, която излезе през 2017 г., е посветена отново на нейния син Александър и съпругата му Рьоко. В нея тя спонтанно и искрено се изповядва: „Когато ми е студено, когато ви е студено, вземете късче красота и го сложете между дланите си. То ще ви дари с обич и светлина, която вдига щорите на мъртвия живот. Моята поезия е едно малко камъче в обувката, което ще ви напомня, че ме има. Един къс несъвършенство, което се надявам да обикнете“. Мария Пеева 

Без съмнение всеки може да намери частица за себе си, ако се докосне до магията на стиховете ѝ, както и аз вече съм голям неин почитател. На моя читателски възторг тя лаконично ми отговаря:„ Най-важно е като Кольо Фичето да строим мостове, а не да ги рушим. Мисля, че нашият мост се получи и е много красив. Ще пуснем приятелството да мине по него“.

Да, Мария, ти успя да уловиш мига, себе си, вдъхновението, болката, тревогата, безпокойството и в малкото пространство на стиха да откриеш нов човешки хоризонт за другия, гледащ бъдещето, където ти духовно вече съществуваш. Обичам те и ти благодаря за стиховете, с които ме заля и окъпа с толкова много тъга и радост 😊!

 Мария Пеева, драматург и телевизионен продуцент в Българската национална телевизия, работи в Главна редакция „Телевизионен театър“ и филмова студия „Екран“. Автор е на пет поетични книги и разкази – „Сафари“( 1997),„Диво цвете“ (1998), „Наопаки“ (2010), „Няма“ (2014) и „Шепотът на тишината“ (2017).

Снимки: Личен архив и Krassi Genov