Мюге Ипликчи: „Когато пиша, нe съм жена!”

Тя е млада турска писателка, едва в началото на своите 40 години. Но зад гърба си има вече десет книги – сборници с разкази и три романа. Отличена е с първа награда на литературния конкурс за млади творци на името на Яшар Наби Найър и с трета награда от конкурса „Халдун Танер” за разказ.

Питам я дали се чувства добре като жена писател сред твърде мъжкия напоследък литературен свят. Отговорът й е лаконичен: „На моменти ми се налага да докажа, че мога да пиша като мъжете.” Очите й сa дръзки, а погледът й блести с особена будност. Гласът, цялостното й поведение говорят, че тя  знае какво иска, и по-важното – знае как да го постигне. Омъжена е, има син и

живее в Истанбул

– градът, в който се е родила. След защита на магистърска степен по английска литература в Охайо побързала да се върне отново в този непрекъснато сменящ лицата си мегаполис на Балканите. „Като се отдалеча за по-дълго време от Турция, не мога да пиша, няма за какво да пиша. В Турция има много ценности, които взаимно си противоречат. А това е среда, която подхранва всеки творец, не само писателите ” - обяснява ми Мюге на чаша сутрешно кафе в хотела, където е отседнала. В София пристига благодарение на Гьоте институт, в чийто проект „Европейската литература в Турция-турската литература в Европа” участва в организираното по този повод литературно турне.

 Всъщност и турската жена живее динамично като българката – все бърза занякъде, поела на плещите си отговорността за своето семейство, старае се да печели пари, възпитава децата си... „Най-после тази година имам отделно жилище, кабинет и бюро” - смее се Мюге. Преводачката Кадрие Джесур едва смогва да превежда свободния ход на нейните мисли. „Като при Вирджиния Улф - „една жена трябва да има пари и собствена стая, ако иска да пише проза”. В нея влизам като в свещен храм. Там никой не може да ми се меси или да ми опонира. Пиша на спокойствие.”

Творчеството като неуморен труд

Писането е дарба, но дарбата е само малък остров в океана от огромни усилия, които творецът трябва да положи, убедена е Мюге. Представям си я изправена с малката си изящна фигура пред студентите в университета „Бигли”, където преподава „Медии и комуникации”, а после забързана да води радиопрограми, да гони срока за публикуване на поредния си разказ или статия в някое от турските литературни издания. Или пък как председателства Комитета на турските писателки в истанбулския ПЕН клуб.

Тя е със самочувствие, защото е образована

Видяла е света. Книгите й са преведени на много езици. Много скоро нейният нов роман „Кафдаг” (2009 г.) ще се срещне и с българския читател. Все пак ми е любопитно защо непрекъснато разсъждава, умува и се връща към вътрешното си аз. Пита се „защо аз”, за да различи какво е една „изпостяла жена”, с менопауза, падаща си малко маниачка да е на 40, а да мъкне товара на 60-годишна, да разбере всички тези състояния и въпроси, които чувства жената.

„Знам, ясно ми е, че за всичко това трябва да се пише.”- уточнява тя с чаровна усмивка . „Харесва ми сравнението, че писателят е като сеизмограф. Или още по-доброто – като  камбана в мъглата.”  

От разговора с нея разбирам, че доказването й като писател  в страна, в която всеки е истински мюсюлманин си има своето различие, разказването за всичко това, че и виждането си има своя ценностна рамка. Изкушавам се да я попитам: „Трудно ли е да се издигнеш в кариерата си като жена?”

„Проблемите на битието, както и професионалното израстване на хората от всяка точка на земята - споделя откровено тя - няма как да са коренно различни. Като писател се опитвам да вникна в смисъла на всекидневния живот, да разбера какъв избор имаш като жена, амбициозна и с интелект, към което трябва да добавиш привлекателност и чар и да осъзнаеш колко важни са посланията ти към другия до теб.”

Мюге знае цената си като автор. Най-много обича и отстоява

 духовната си свобода.

Самокритична е към себе си. Добавя, че не винаги я постига цялостно. „Понякога съм луда и щура. Понякога съм неуправляема и непредсказуема. Не искам границата и на пола си даже. Обаче в битието си, в своето всекидневие,  не мога да си го позволя.”- признава тя.

Харесвам лудостта й. В разказите й в излязлата наскоро у нас „Съвременна женска проза от Турция” се усеща нейната субективност като напоена гъба с вода, изцеждаща една чувствителност към всекидневието, времето и чакането нещо да се случи, непримиримостта й към отживелиците в езика, религията, етноса, пола.

Пътуванията – конкретни и абстрактни

винаги са привличали Мюге. По важни за нея като писател са абстрактните пътувания. Тези към паметта, към съзнанието- към самия себе си – способността да помним и да си спомняме, да разширяваме полето си, което заемаме в космоса.

„Защо за теб времето е толкова важно? – искам да науча повече за творческата й лаборатория. „Реших да увелича времето си, пишейки -  възкликна спонтанно младата писателка. „За мен в така наречената глобализация една от градивните единици е паметта. Възстановяването на събитията, споменът, разказът, всички глаголи, подлози, прилагателни, фразеологизми, правописът, граматиката, езици, народи, идентичности, митологии и всички идеологии са опит за срещата с истинското ти „аз.”

Върнах я отново към Истанбул, който по думите й няма нищо общо с Охайо, но по-някои архитектурни следи и черти си прилича със София. Kак я поглъща с шеметното си разрастване, зарежда я с отломките на могъщите си някога цивилизации, с различните култури, преливащи между два континента, с удоволствията, наречени живот.

Споменах й, че някои оприличават традиционната чаша за турския чай  с лалето, националното цвете на Турция. Според Мюге това е автентичен символ на жената, на женския торс с тънка талия, изразяваща  берекет и плодородие. Ако щете, е и подчертаване на женската деликатност, така добре втъкана в маниера на нейното поведение.

Слушах думите й, заредени с дух, който не ти дава покой,  държи те буден, нещо, което все повече ни убягва във всекидневието. Възприемам я като писател и човек, за който откровеността и честността са най-важното качество в живота и творчеството. Мисля си и друго, познавайки нейните разкази, ние наистина строим еднакви пясъчни кули в един и същи пясъчник. Сънуваме подобни сънища. Надеждите ни също си приличат много. Преди да се разделим, я попитах: „Какво би пожелала на читателките на списание БЕЛА?”. „Светът е наш, стига да го пожелаем”-отговори отново през смях Мюге Ипликчи.

Интервю: Нели Цонева, списание Бела, бр. 7 , 2010 Снимки: Личен архив