Накъде вървиш, „народе възродени“?!

„Колеги, преподаватели по литература в училището и в университетите, моля, не тръгвайте сутрин на работа с мисълта, че ви очаква младеж, на която литературата и филологията са безразлични и безинтересни.“

Проф. Никола Георгиев, д.ф.н., преподава литературознание в български и чуждестранни университети. Работи по въпросите на методиката и практиката на литературния анализ, теорията на жанровете, историята на литературознанието и на българската литература. Блестящ ерудит в света на литературата, автор на редица изследвания и теоретични трудове, на великолепна есеистика и приложни анализи на творби на българската и световната класика. Носител на Хердерова награда за 2000 г.

За Никола Георгиев не е прекалено да се каже, че всичко, което изрича, е истина. Дължи се на опита, наблюденията и познанията му. Но най-вече на бляскавия му пъргав ум, който пробягва по хилядолетията, „хваща“ убедителни аргументи, за да хвърли светлина по въпроси от основно значение.

– Какво е лично за вас 24 май? Манифестация или ценност, без която ние, българите, сме заникъде?

– Да си представим, че задаваме този въпрос на най-горчивия, най-злоезичния български сатирик Стоян Михайловски… За изненада на всички този писател, който не е казал добра дума, кажи-речи, за никого, започва „отговора“ си с химна на Кирил и Методий, който самият той е създал: „Върви, народе възродени…“ Писмеността е явление, което може да бъде оценявано двупосочно. От една страна, тя е достойна за прослава. И ако се случи създателите на съответната писменост да бъдат известни, те също биват прославяни. А ако са християни, църквата ги обявява за светци. Това се е случило в Армения с духовника Месроп, който е създал арменската писменост.

Случва се и в България това митологизиране, героизиране, до тази прослава. Интелигентните хора знаят, че Кирил не е създал писмеността, която наричаме кирилица. Той е създал глаголицата, която пуска корени в България за кратко време, в Хърватия – за много по-дълго. Но така или иначе си отива. Тази писменост е много загадъчна по произход, трудно се овладява. Някой от приемниците на Кирил и Методий е създал или пък няколко от тях са създали писмеността, която днес наричаме кирилица. Но ние продължаваме да робуваме на мита или по-скоро си затваряме очите пред безспорния факт, че не Кирил е създал кирилицата. Никой обаче не отрича заслугата на Кирил и Методий, че са създали славянската азбука, че са разпространявали славянската идея и богослужение чак до Средна Европа…

– Казахте, че писмеността и писането са двуизмерни по качество и по ценност. Виждате ли нещо отрицателно в писмеността?

– Ако попитате мъдър човек като Платон, ще ви каже: „Да, има много отрицателни черти.“ Сам Платон е бил свидетел на утвърждаването на писмеността в тогавашна Гърция. И сам Платон е пишел, и то дебели съчинения, но е казал и някои горчиви думи за писането. Тези горчиви думи мълчаливо подкрепя мъдрецът Сократ, известен с много свои действия, но най-вече с това, че не е написал нито ред. Мощното въздействие на Сократ върху обществото е било постигано единствено през говорното слово. Старите гърци са виждали, че писането омързелява паметта и умствената дейност. Това е един  недостатък, който древните гърци виждат в писмеността. На света и до ден днешен има много езици без писменост. И хора от тези езици смайват другите, смайват нас със страхотната си памет. Другият недостатък е, че в диалога истината се разкрива по-жива, отколкото в монолога, каквото е и писменото слово. То е монологично. Платоновите съчинения са изградени върху диалог – двама или повече души излагат гледища, спорят, за да разберем как се стига до истината.

– А други недостатъци има ли писменото слово?

– Някъде от бойното поле Александър Македонски праща писмо на Аристотел (впрочем Аристотел е бил наставник на младия Александър Македонски) в смисъл: „Учителю, как можа да свършиш това?! Видях, че си написал нещо с много важни идеи и то се разпространява в препис. Не биваше да го правиш. Трябваше в кръг от приятели да го оставиш. Това не е за всекиго.“ И тази идея продължава след това и в Рим. Има крилат израз на латински: Habent sua fata libelli. Терциан Мавър го е рекъл: „Имат своя съдба и книгите“ – според това, как ще ги приеме читателят. Устното слово в кръг от слушатели все пак остава във владение на говорителя. Той чува възражението и му отвръща. В монологичността на писменото слово диалог между говорител и слушател не може да има. Диалог между автор и читател не може да има. Това е поредният кусур на писменото слово. Когато едно стихотворение се възприема от гласа на говорител, въздействието му е много по-силно, отколкото ако се прочете наум. Четенето е самотна дейност. Слушането може да бъде групово. И това настройва много хора против писането.

– Преди да започнем интервюто, цитирахте Апостол Павел: „Буквата убива. духът оживотворява.“ Кои черти според Вас отслабват силата на писменото слово?

– За жалост има, и то не една и две. Когато Сервантес написва „Дон Кихот“, вече има утвърдено печатно дело. Въздействието на романа му е било поразително силно. Книгата излиза веднага в нови издания и залива Западна Европа. В съседна Португалия го превеждат и цензорите зачеркват едно изречение. Извод в случая е, че писаното слово е много по-уязвимо на натиск отвън. От много векове насам в Европа има институция, наречена цензура. Много силна институция. По времето на Пушкин в Русия има няколко типа цензура, а император Николай I назначава себе си за цензор на Пушкин. Цензурата може да зачерква част от произведението, да преобръща смисъла, да дава свои допълнения, може и най-страшното – да забрани цялото съчинение. След което през миналите векове книгата се изнася на площада и церемониално се изгаря от палач. По този повод остроумният Волтер е казал: „Книгите са като кестените – опечеш ли ги, стават по-вкусни.“

– Както го очертахте досега, в противоречива връзка с писменото слово стои устното. Така ли е?

– Така е било хилядолетия наред. От XIX век насам се появиха и други съперници на писменото слово. През втората половина на XX век един познавач и мислител по темата за комуникационните средства – Маршал Маклуън – ги разделя на „хладни“ (cool) и „топли“ (warm). Прави това, когато вече има кино, има фотография и най-важното – има телевизия. С не много ласкавия епитет „хладно“ Маклуън определя писаното слово. Ако не греша, за Маклуън писаното слово е обречено.

– 24 май може би е повод да се замислим за настоящето и бъдещето на писменото слово?

– Предлагам най-напред да се замислим за настоящето и бъдещето на кирилицата в България. Думите „и на вси славяни книги да четат“ са преувеличени, присъщо на жанра ода, каквото е стихотворението на Иван Вазов. В наше време поляци, словаци, словенци, чехи и хървати пишат не на кирилица, а на латиница. Цели пет славянски народа. Идва ред на шестия – сърбите. Там кирилицата е под много тежък натиск въпреки съпротивата на част от интелигенцията. Сега е наш ред, на българите. Приемът на латиница при нас е силен и се усилва с всеки изминал ден. Ако съм чул правилно, в днешното българско училище кирилицата започва да се изучава едновременно с латиницата. Не съм сигурен... Нека не възвеличаваме своята азбука, но и нека осъзнаем това разцепено шизофренно мислене и действие у нас спрямо двете писмености.

– Смяната на писменост у един народ е винаги много мъчителен процес…

– Да, хърватите например са минали през три писмености. Глаголицата най-упорито се е задържала там. После идва кирилицата, а сега – и латиницата… Когато реформаторът Кемал Ататюрк наред с всичките си други промени заменя задължително арабицата с латиница, голяма част от турската интелигенция изживява промяната много болезнено. Все така мъчително преживяха това народите на съветската империя в Азия, включително и в Монголия, когато московският режим замени дотогавашната им писменост с кирилица. И сега, като си върнаха донякъде независимостта, първата работа на някои от тях беше да възстановят писмеността си. Промяната на писмеността, каквото и да е, е силен трус.

– Младите българи може ли да се „отучат“ от кирилица и да минат на латиница? Дали има вероятност изобщо да се отучат да пишат на кирилица?

– Сега това настроение е много силно, но аз го намирам за паникьорско. Един от недостатъците на писмеността е, че при въвеждането ѝ обществото веднага се разделя на грамотни и неграмотни. Според някои мнения силата на средновековната култура е безграмотицата на широките народни маси. Писмеността извършва още едно деление в обществото. Грамотни са по-висшите социални слоеве, народната маса е неграмотна. Споделям еретичната мисъл, че грамотността не е „условие, без което културата не може“. Просто има два типа култура – масова, площадна, но има и дворцова. По време на цъфтежа на френската висока култура през XVII век (по времето на Корней и Расин) грамотните по неточни наблюдения са един на сто. През втората половина на XIX век българската литература, култура и просветно дело се смята, че са в разцвет. За този период разполагаме с по-точни данни за равнище на грамотност у нас, но нека не отваряме дума за това. Писменото слово винаги е срещало съпротива – и на думи, и на дело, – но устойчиво е минало през хилядолетията. Сега то има много съперници, силни съперници, но според мен ще устои.

– Откъде идва тази надежда?

– От досегашния ми опит. Увеличаването на дела на неграмотните не е антикултурно явление, ако възприемаме културата в нейния голям смисъл. На паникьорски настроения, за които стана дума, ми се ще да отговоря с думите на Вапцаров в стихотворението „Хроника“: „Моля, спокойно!“

Интервю на Нели Цонева, списание Бела, бр. 5, 2011

Снимка Самуил МИЛЕВ