Поглед към Париж

Пристигането в Париж преди десет години, така, както го преживях, ми се стори, истинско чудо. Градът ми действаше като магия, която не може да прогониш вече от себе си.  Отваряш очи и светът се появява различен, живописен, сякаш наблюдаваш фантастичен декор от архитектурни и културни паметници, монументи, замъци, булеварди, площади, мостове, лъскави бутици, нощни клубове, уютни кафенета. В Париж се усеща атмосфера на празник, на забава, на грация и на малко лудост.

Там вкусваш аромата на самия парижки живот:  пиеш кафе, ядеш пресен кроасан, близо до импозантната сграда на Opéra national de Paris, обикаляш музеите, разхождаш се край Сена сред книги и картини, потъваш в метрото и се възхищаваш на младите музиканти,  гониш светлината, за да направиш най-уникалните фотографии. Всичко това е възможно само и единствено в Париж. Никъде, в никое друго място в света, градът не царства така властно и хармонично върху човека, както в Париж!

Париж не би могъл да живее, ако нямаше своите реликви и символи, изграждани като някаква нишка между обикновеното и великото през миналите вековете, а днес  като досегаемо настояще и неизчерпаемо съкровище. Роден през  III век пр.Хр., градът свива гнездо на малкия остров Сите, а река Сена става люлка на бъдещите династии и родове. Градът бързо расте и се развива, постепенно става един от най-важните центрове на западния свят, притегателно културно средище на Европа и света.

Хилядолетие по-късно на този остров е построен храмът Парижката „Света Богородица“ (Нотр Дам дьо Пари) . Захласваш се от великолепната готическа архитектура, с високи кули и извисяващата се над тях стометрова  стрела, устремени към небето. Скулптурните фигури и  орнаментите  по фасадата са едни от най-добрите произведения на средновековното изкуство. Катедралата е  свидетел на важни събития от историята на Франция. Запомнила е дори сватбата на Маргьорит дьо Валоа и Анри Наварски.  Тук е коронясан за император  през 1804 г. и Наполеон Бонапарт.

 За Наполеон вече всичко е казано, но се оказа, че в Париж тази личност не е в архива, не е потънала в прах, а има свой живот, въплътила е в себе си мита на величие и печал. Навсякъде откривах негови следи и знаци и всеки от тях е камъче от мозайката, с  която може да наредиш историята на Париж. Триумфалната арка започва да се строи от него през 1806 г. Пак той отваря вратите на Лувъра като музей през 1793 г. Пантеонът е обявен през 1791 г. от Наполеон за мавзолей на „Великите хора от епохата на Френската революция“ – Виктор Юго, Жан-Жак Русо, Волтер, Емил Зола, списъкът е дълъг. Сорбоната по негова заповед продължава да действа като Университет за граждани от 1806 г. В чест на сина си той построява мост на р. Сена и двореца „Шамот“, където днес е прочутото Трокадеро с изящните си градини. Париж  е съхранил с почит и респект неговия свещен прах в Дома на инвалидите, а тленните му останки са върнати от остров Света Елена и запазени за бъдещите поколения в паметен гроб в църквата със златен купол „Сент Луи“.

Не може да изтриеш Париж от спомените си след като си видял  Айфеловата кула, Сорбоната, абатството „Кльони”, Парижкия пантеон, гробището „Пер Лашез”, Монпарнас с легендарните кафенета на известни писатели, поети, музиканти, Центъра на модерното изкуство „Жорж Помпиду”, известен като Бобур. Пред очите ти отново и отново  могат да изплуват  живописните платна на Рембрант, Рафаел, Рубенс, Тициан, скулптурите Венера Милоска и Крилете на победата от Самотраки, които си разглеждал часове наред в Лувъра, за да стигнеш най-после уморен  и да притаиш дъх пред великолепния шедьовър на Леонардо да Винчи – Мона Лиза.

От Лувъра през малка триумфална арка се влизаше в градините Тюйлери. На това място Катерина Медичи е построила двореца Тюйлери, изгорен до основи в дните на Парижката комуна през 1871 г. Люксембурската градина е точно копие на родния й парк във Флоренция, останала като нейно живо дело:  в двореца към нея днес заседава Френският сенат. Разбирах кога и как се преобразява Париж по наименованията на площадите. На мястото на Бастилията е останала само датата на Френската революция 14 юли 1789 г, сега там се намира модерната стъклена фасада на новата парижка опера.

Площад „Конкорд“ разказваше друга по-тъжна  история. Направен е по идея на Луи XV с паметник конната статуя на самия крал.   По време на революцията на същия този площад  е издигната гилотината и са обезглавени Луи XVI и Мария-Антоанета, а по-късно Жорж Дантон и Максимилиан Робеспиер. Пак там е поставен през 1833 г.  друг известен монумент  – египетският черен обелиск, висок 23 метра, който тежи само 250 тона. В моите очи на провинциалист тук в Париж човек се среща не просто с историята и културното наследство, а с патоса и чувствителността на една или друга епоха , превърнати в символи на предците.

Действително там в Париж открих истинско преживяване в това  да се качиш нощем на Триумфалната арка, за да видиш целия блясък, слава и красота на прочутия булевард „Шан-з-Елизе“, но вместо спектакъл в призрачното кабаре „Лидо“, прослушах отново любимата си плоча на Едит Пиаф. А колко вълнуващо беше да изпиеш едно кафе сред картините в живописния квартал на художниците Монмартър ,  да се любуваш на вятърната мелница на  Мулен Руж и то съвсем наблизо до прословутия квартал с червените фенери Плас Пигал или да посетиш музея на Салвадор Дали, който те грабва с освободеността на духа си и с онази лаконична дефиниция на творческата си философия:  „Бог, пространство, време и нула!“ 

И тогава, и днес се питам: защо тези огромни църкви и катедрали – „Сент Шапел“ (Път към Рая) „Сакре Кьор“ (Свято сърце), „Нотър Дам дьо Пари“ (Парижката Света Богородица),  „Сент Мари- Мадлен“,  Сент Сулпис( позната ни от бестселъра на Дан Браун „Шифърът на Леонардо“), изграждани в различен стил –  готически, римо-византийски или бароков, съхраняват като общ дух  тайнството на любовта към Бога. Изкушавам се да си призная, че всъщност те внушават студено величие, пустота и самотност. Сякаш измежду колоните, олтарите, богатите скулптурни фигури и витражите Божието мълчание се спуска към хората. Навън съществуват небе и необятно въздушно пространство, но тук вътре те навяват дъх на гробници.  Освен респект, наивно любопитство, проявявано от туристическите тълпи,  като че ли тези огромни,  великолепни в своята архитектурна дреха катедрали ми всяват, малко или много, една отчужденост от Бога.

Доста трудно е да си изясниш всички нюанси от атмосферата на Париж, но запазих дълбоко в  себе си онази вдъхваща надежда свобода, която се чувстваше навсякъде в движението на хората  по булевардите, кейовете, десетките мостове над Сена, музеите, препълнените заведения, по отворените магазини и светещите витрини, по непринуденото общуване и лекота на поведението. В мен остана жив дъхът на Париж, който прелива от енергия,  оживление и трепет,  сякаш там човек диша свободно,  готов да напрегне волята, фантазията и вярата си. А това означава, че именно тук си способен да откриеш сам себе си, за да може да обичаш живота.

 „В Париж се чувствам свободен“ -  възкликва Пикасо, с което ни казва, че прави всичко по силите си, работи с всякакъв материал, разбива и деформира пространство, за да изобрази света така, както го вижда и чувства.  Едва ли има друго място като Париж за хората на изкуството, където пророческата искра да запалва огъня на въображението, да дава свобода на мисълта и вдъхновението им. Пред мен изплува картината  „Свободата води народа“ на Йожен Дьолакроа, заела достойно място в Лувъра. В нея художникът е оставил своето предчувствие за една нова свобода, отбелязваща датата на революционния подем - 28 юли 1830 г.  Все по това време там се събират толкова прочути хора като Виктор Юго, Жан- Жак Русо, Оноре дьо Балзак, лорд Байрон, Жорж Санд, Шарл Бодлер и много други.

И след толкова години не бих могла да пропусна като вълнуващо изживяване железопътната гара Д‘Орсе, превърната в необичаен изложбен център, който представя една от най-богатите колекции от произведенията на импресионистите. Виждах една сграда с архитектура и метален интериор, на пръв поглед запустяла, малко мрачна, събуждаща тягостно чувство,  но така гъсто населена с творбите на Едуард Мане, Пиер-Огюст Реноар, Едгар Дега, Клод Моне, Пол Гоген, Винсент Ван Гог, Анри дьо Тулуз-Лотрек, Пол Сезани още много познати  имена. Всяка картина, литография, скулптура, фотография или декорация те грабва със светлината, със светлосенките, със своеобразния си колорит и въздействие. Беше като приказно видение. Картините стоят пред очите ти в оригинал, придружени с обяснения и истории около създаването им. Затрогващо се сбогувах с  импресионистите, гледайки старинните часовници на фасадата, обърнати към залеза над  река Сена.

Спомням си и сега: в мига, в който пада нощта, Париж започва да живее с друг ритъм, с друго очарование, окъпан в светлини, модни силуети, с оживени булеварди, осветени театри и галерии. Близо до нашия хотел Best Western и площада на Гранд операта, на булевард „Капуцините“ беше отворило врати най-старото кафене “Café de la Paix” , където може да спреш за малко и да се насладиш на нощната елегантност, на пъстротата на уличното движение, където се срещат всички възможни раси и националности. Вечер  животът на Париж се чувства най-добре в малките квартални ресторанти и бистра, където хората се познават и обичат да общуват на чаша „Бордо“ или „Божоле“ и да се зареждат с енергия и дух сред историята, културата и паметниците, сред  илюзията и красотата на този безкраен, вечен град, чието сърце тупти за света.

Един град като Париж не може да се опише с думи, нито да се заснеме с камера в цялото му богатство и живот. Но още при първото си посещение разбрах, че истинският разцвет и преобразяване на града е станало през 1853 г., когато Наполеон III е назначил Барон Жорж Осман (Georges-Eugène Haussmann)  за префект на града със задача да направи новото  урбанистично и архитектурно преустройство. Тогава една голяма част от  Париж се събаря и се построяват широки и дълги булеварди, Булонският и Венсенският лес се превръщат в огромни зелени паркове, модернизира се канализацията и водоснабдяването, обновена е градската архитектура с изящни и светли фасади, високи покриви и комини, железни огради и врати, с красиви балкони, обкичени с много цветя. Париж има около 2,5 милиона население. С предградията си Версай, Ньой, Сен Дени и други градът надхвърля 9 милиона жители. Всеки район на Париж – Монпарнас, Льо Маре, Дефанс, Латинският, Кварталът на Операта, Монмартър и останалите, има собствен облик,  различен по своята атмосфера, архитектура, история и забележителности.

Обикнах Париж! Възприех го като безкраен празник! Бях непредубедена като един срамежлив провинциалист. Но се питах тогава, а и сега – дали бих искала да живея там сред тези великолепни сгради, застинали във времето монументи, катедрали и бляскави булеварди. Ако имах самочувствие бих отговорила като Федерико Фелини: „Не бих могъл да живея нито в Латинския квартал, нито в Маре, защото са прекалено живописни. Ако би трябвало да живея в Париж, тогава най-добре в някоя къща на Ронд Поан на Шан-з-Елизе. Там поне си предпазен от фолклористична атмосфера.“ (Федерико Фелини „Да направиш филм“, 1986) Кой знае? Човек трябва да има добри мечти за бъдещето!