Да пътуваш в превода

Или за Индия през Киран Десаи и Петя Петкова

Визитка

Петя Петкова е главен редактор на кулинарното списание “Меню”. Преди това е работила като редактор на безплатното издание за туризъм Travel. Преподавала е английски език, работила е в телевизия и PR агенция, но винаги е търсила начин да се занимава с превод. Смята, че това е голямата й страст. Предпочита да се захваща само с благородни и смислени каузи, затова цени много опита си като асистент към Програма за превенция и контрол на ХИВ/СПИН към Министерство на здравеопазването.

Преводът на една книга е като пътешествие. Тръгваш към онова другаде, въображаемо и съкровено, и очакваш да не те разочарова. За Петя Петкова трудът на преводача е и още повече: „Непрекъснато трябва да се развиваш и да учиш, да четеш много художествена литература, да обогатяваш речниковия си запас”.

Петя завършва индология в Софийския университет през 2002 г. и известно време след това попада

в града на Тадж Махал – Агра

„Една от детските ми мечти бе да отида в Индия. Днес си мисля, че в живота няма нищо случайно и човек рано или късно стига до събития, които са му предопределени. По принцип източните култури винаги са ми били интересни, но като че ли индийската по някакъв начин ми е най-близка и същевременно ме провокира най-силно, защото няма почти нищо общо с нашия свят.”

Питам я дали се е чувствала добре в тази земя на контрасти.

“Истината е, че колкото и да си учил и чел за Индия, в момента, в който се озовеш там, попадаш в абсолютно непозната действителност. Хората, миризмите, цветовете, шумовете, всичко те връхлита и зашеметява. Трябва ти време, за да свикнеш и невинаги се получава. Има чужденци, които така и не успяват да приемат тази страна. Индия не е само Тадж Махал, приказни дворци или древни храмове, има ги и бедността, мръсотията, предразсъдъците... Но най-важното е да не съдиш, а да се опитваш да разбираш. Можеш да научиш толкова много неща, но трябва да се отпуснеш и да се оставиш на сетивата си да те водят. Там човек е по-близо до природата, до първичното.

Индийците са като деца

Вълнуват ги прости неща – семейството, храната, битуването.”

Петя Петкова, която в момента е само на 29 години, е била В Индия шест месеца, но не харесва израза „тъмна Индия”, защото по думите й “това е място, което е всичко друго, но не и мрачно, не и потънало в тъмнина”. Петя се опитва да опознае тази страна през езика, през книгите, през историята и през срещите си с индийците. Като възпитаничка на Класическата гимназия в София тя е изучавала хинди, познава древния санскрит и урду (индоевропейски език, който използва арабската писменост).

Когато започва да се занимава с превода на книгата на Киран Десаи „По пътя на светлината” (заглавието е на издателство „Прозорец”), която спечели наградата „Букър” за 2006 г., Петя разбира, че възприема работата си като нещо много лично, защото е била в Индия, обича тази страна и следи нейното развитие. Любопитна е обаче да открие нови неща за нея през погледа на Киран Десаи.

Макар и много млада, Петя има зад гърба си доста преводи на книги. Наред с криминалните романи тя се потапя в текстове като „Да откриеш Буда” на Панкадж Мишра и „Разговори с вечността” (за Виктор Юго и Ордена на Сион).

„С всяка книга продължаваш да се учиш, да навлизаш в други културни пластове, да откриваш отново една прастара истина, че всяко настояще неизбежно се формира от миналото и че освен всичко друго, ние наследяваме и липси, които сами трябва да запълваме” – вярва тя.

Завиждам й за чудесното занимание да пътешества по различни места и из различни епохи, да се среща с истинското „аз” на писателя.

С какво я впечатлила Киран Десаи?

 Казват, че нито един превод не може да бъде съвършено написване на оригинала. Но за Десаи Петя се старае да стои по-близо до оригиналния текст: „Удоволствие е да превеждаш автор, който така вещо борави с езика и същевременно е огромно предизвикателство да запазиш стила му, да не дописваш и обясняваш, а да оставиш текста максимално непокътнат. Книгата е писана в продължение на седем години и това си личи – всяко изречение е точно премерено и изпипано, като едно бижу. Най-силно ме впечатли мъдростта на наблюденията на Киран Десаи не само за Индия, но и за света като цяло, за хората, независимо от това къде се намират. Как отделната личност се сблъсква със света, с историята и с последствията от нея. Това са въпроси, които са застъпени в литературата открай време, но Киран Десаи дава своята интерпретация, която освен всичко друго е и дълбоко лична. Едно от ценните неща на тази книга е, че тя по-скоро задава въпроси, а не дава готови отговори” – обяснява преводачката.

Преводът на една книга

е невероятно преживяване, способност за разбиране на автора. Петя Петкова се вълнува от историята, разказана от Киран Десаи „Как човек от една бедна страна заживява на място с напълно различен стандарт, откъснат от близките си, от културата си и всичко, което обича. Какво губиш и какво печелиш при прехода между два свята, дали когато се завърнеш, можеш напълно естествено да се впишеш в стария си начин на живот? Вероятно един от най-силните образи в книгата е на пенсиониран съдия, завършил “Кеймбридж”, който до такава степен е намразил всичко индийско, че се е превърнал в чужденец в собствената си страна. Това е едно от възможните последствия на емигрантския живот, но Десаи предлага и други варианти, включително и отказа от него. Книгата по забележителен начин показва, че в съвременния свят, за добро или зло, всички сме свързани” – споделя тя.

Петя Петкова не скрива удоволствието си от работата, в която открива не само друг поглед към Индия, но и намира път към себе си в един спокоен размисъл върху превода на следващата нова за българския читател книга.

Текст Нели ЦОНЕВА

Публикувано в БЕЛА, бр. 10 2008 г.