Прага - между Швейк и статуите
Светът на Прага за мен беше кръчмата на Швейк. В спомените ми тя беше живо място, което те вика и очаква, за да сподели с теб изкушенията на чешката кухня и удоволствието изпиеш огромна халба пилзенска бира. Намерих я на същия адрес, със същата дървена врата с железен обков, зад която беше същият стар опушен ресторант „У Калиха“, със запазените сюжети от романа на Ярослав Хашек.
Кой не помни добрия славен войник Швейк от армията на Австро-Унгария, който изпълнява отлично заповедта: „стой, кръгом!“, воден от самопожертвователното си въодушевление? Тук попадаш в един гастрономически оазис, около теб е пълно с посетители, дошли отвсякъде, и разбираш, че в Прага се цени традицията, съхраняват се образи и спомени, където и да погледнеш, се докосваш до историята.
С годините нямах възможност да пътувам до Прага, но продължавах да мечтая за кръчмата на Швейк и да разглеждам от време на време туристическите маршрути до там. Така че, когато пристигнах през лятото, вече знаех доста неща за града, прочут със златните си кули и с най-големия в света Пражки замък, кацнал приказно на хълма Храдчани. Как обаче може да откриеш лицето на истинския град, да го почувстваш отвътре и отвън като дух и атмосфера? Представата, която имах в главата си беше от прочетени факти и случайни разкази, а пред себе си имах жив организъм от стари и нови пространства, позлатени от слънцето покриви с всякакви гледки. Исках да опозная този град и да го усетя като моята Прага 😊!
Класическият начин да не разбереш един град, е да избереш скучен екскурзовод, който ще ти обяснява всичко, което предварително си научил от официалния справочник на Прага. Най-добре опознаваш града, като обикаляш сама, пеша с помощта на айфона на сина си и се довериш единствено на своя нюх към образа на града, създаван през вековете, да се ориентираш по слънцето, по шума на тълпата от туристи и по миризмите на заведенията. Първото нещо, което научих в колата на хотела, превозваща ВИП гостите, беше, че Прага има над милион и двеста жители, но всяка година се посещава от 14 милиона туристи от целия свят. И за да не се оставиш на случайността, е много важно да се информираш на рецепцията -къде наблизо могат да се намерят ресторанти с чешки ястия с различни от нашето меню вкусотии.
За мен първото впечатление е най-силното, а Прага те грабва и запленява изведнъж! Погледът ти улавя множество сгради, статуи, потъмнели катедрали, църкви с позлатени куполи, оживени площади и булеварди, закътани кафенета и ресторанти на самите улици, забележителни мостове на виещата се през града река Вълтава. Градът е разпилян по безброй хълмове и долини, опасан от трамвайни линии, движещи човешкия мравуняк като в някакъв лабиринт от улици и квартали, исторически паметници, следи от различни епохи. Виждам на едно място пъстрота от различни архитектурни стилове – готика, барок, рококо, романтизъм, както и много модерни силуети. „Господ не е създал молеца и ръждата за този град, който е заслужил миналото си, пазейки грижливо паметта му“. („Миналото е чужда страна“, Дейвид Лоуентал, 2002).
Разглеждайки на бърз ход стария град („Старое место“), основан през IX век, се озоваваш пред Часовниковата кула „Орлой“. Чудноватият силует на този астрономически часовник (Prague Orlo) оживява пред теб с движещия се кръг на слънцето и луната, на зодиакалните съзвездия, а на всеки час със звук изкача фигурата на един от 12-те Апостоли, медальоните греят с дванадесетте месеца на годината. Гледаш и не може да повярваш на очите си, че този часовник, творение на чешкия майстор Хануш, е най-старият, датира от XV век. Това е и най-сложният часовников механизъм в Европа. Ако имаш търпение да изчакаш края на разходката на Апостолите, когато се появява и кукурига златният петел, тогава ще разбереш, че мистичният камбанен звън ти напомня за човека и неговата преходност, за вечния кръговрат на живота.
Изглежда Прага си остава същата, каквато е била някога – столица на крале и чешки владетели, достигаща най-голям разцвет през XIV век, когато Карл IV е провъзгласен за император на Свещената Римска империя. Изпитах усещането за държавност, когато стигнах почти без дъх най-отгоре на хълма Храдчани пред Двореца, където неочаквано попаднах на тържествен парад в цялото му великолепие на гвардейците, отдаващи официални военни почести.
Никой не остава безразличен към Пражкия замък с готическото величие на катедралата „Свети Вит“ с ренесансовите допълнения на Рудолф II, последният Хабсбург до съвременните резиденции на чешките президенти. Вървиш в заплетените улици и старинни сгради, гледаш нависоко позлатените куполи, съзерцаваш огромните храмови пространства със скулптури, фрески, витражи и си даваш сметка, че за броени часове прекосяваш няколко цивилизации и епохи.
Мислех си, че зад тези крепостни стени няма нищо друго освен самота и тишина. Но, когато влязох в замъка „Лобкович“ (House of Lobkowicz) се сблъсках с една семейна история, започнала преди повече от 700 столетия и продължаваща и до днес. Замъкът е изграден през 1570 г., а през 1627 г. се наследява от семейство Лобкович. И всяка епоха натрупва нов пласт от традиция, достолепие и слава за този изтъкнат, аристократичен чешки род, познат в кралските дворове и в другите столици на Европа. Миналия век наследниците на Ловкович два пъти загубват замъка си – когато Хитлер окупира Чехословакия през 1939 г. и след това при установяването на комунистическата власт 1945 г. По времето на Вацлав Хавел, първият президент на Чехия (1993 – 2003), семейната собственост се връща на наследниците.
Сега замъкът на семейство Лобкович е превърнат от тях в музей, претъпкан със съкровища и множество ценни колекции – уникални портрети на предците, съхранените оръжия през вековете, музикалните инструменти и оригинални партитури на Моцарт, Хайдн, Бетовен, които често са гостували и творели в този замък, много чешки и китайски порцелан, картини на известни европейски художници. Този дворец навява усещане за древност и съвременност с уютните си заведения, зали, с красивите си декорации и извити мраморни стълби. Замъкът „Лобкович“ – един път видян, завинаги се запечатва в паметта ти със светската си елегантност.
Научих, че най-често върху основата на старите църкви и катедрали се надграждало новото свято място, то е възприемало вярата на новите си обитатели, които са го достроявали и са създавали блестящи олтари, богати украси и възхитителни статуи. Знае се, че по настояване на братята Кирил и Методий се построява първата романска църква, посветена на Дева Мария на староместския площад, после върху нея пък се издига прочутата „Дева Мария пред Тин“ в готически стил, съхранила най-стария градски орган. Когато през XV век храмът е почти завършен, за кратко тук се настаняват реформаторите протестанти, последователи на Ян Хус. Така мястото дори старо и потъмняло, каквото го видях сега, е ставало все по-свято в търсенето на духовност и вяра.
Православната църква „Св. Св. Кирил и Методий“ първоначално също е била Римокатолическа, едва през XX век става катедрала на православието, посветена на светите братя Кирил и Методий, които донасят първи християнството в тази част на света, когато покръстват през девети век Моравия и оттук именно православната вяра се разпростира на Изток до Украйна и Русия. По-късно през XV век реформисткото движение на Ян Хус се обединява с Православната църква за спасяването на Константинопол през 1453 г.
В битката за вярата капуцините по заръка на Катрин фон Лобкович издигнали близо до Пражкия замък манастира „Лорето“, в който има точно копие на къщата на Дева Мария, каквато е в Назарет, изпъстрена с фигури на старозаветните пророци и релефи от живота на Божията майка. В Прага видях и най-старата действаща синагога в Европа, в чиито основи са положени камъни, донесени чак от Йерусалим. Мислех си, че този храмов град е съграден от всяко вероизповедание, което е търсило легитимност, придаваща му особена мистичност и тайнственост.
Статуите в Прага ми въздействаха като статисти, които неизменно присъстват не само във филмите, но и извън тях – като парченца от вековната мозайка, превърнала се в история и дух. За да ги видиш в цялото им великолепие трябва да отидеш на Карловия мост, прострял се над река Вълтава, точно срещу лицето на Пражкия замък, където са настанени 30 грандиозни скулптури и скулптурни групи, в които е втъкано безсмъртието. Най-старият монумент е на св. Ян Непомук, който за християнската вяра става мъченик, хвърлен през 1393 г. от моста в реката. Днес това свято място е отбелязано с Христовия кръст. Забележително е, че най-новата статуя е не на друг, а на светите братя Кирил и Методий, поставена в началото на миналия век на мястото на разрушения монумент на Игнаций Лойола. Скулптурната фигура, направена от Карел Дворжак е съхранила достойнството и възхвалата на светите братя, които със своето дело са заслужили духовна почит. Един от последните великолепни монументи, който те смайва като някаква мистерия, носеща се във въздуха е паметникът на Франц Кафка (1883 – 1924), направен от чешкия артист Давид Черни. Въртящата се глава на писателя сякаш иска да ни каже, че трябва да държиш ума си буден, дори когато сърцето ти го тегли към чудеса.
В Прага имах усещането, че хоризонтът пред мен непрекъснато се движи: навсякъде, където и да тръгнеш, попадаш на афиш за класически концерт в отворената катедрала, било в Стария град (Старое место), Малкия град (Мала страна) или в Йосефов (бившият еврейски град), радваш се на уличния спектакъл на Вацлавския площад, прекосяваш улиците сред шумен поток от всякакви туристи, спираш за кратък отдих в близкото кафене и се чувстваш щастлив от толкова много преживявания.
И все пак кръчмата на Швейк си остана до края пътуването ми желана цел, но бързо беше надживяна с много нови открития на стари, опушени бирарии като кръчмата „При Златния тигър“, в която наздравица са вдигали президентите Вацлав Хавел и Бил Клинтън, „При Пинкасу“, в която се сервира пилзенска бира от 1834 г.
Забелязах, че тук се пие бира не само за удоволствие, но и заради марката, която трябва да откриеш измежду всички чешки пивоварни, а те не са малко, да я дегустираш и харесаш като моята бира в „Музея на бирата“, откъдето излизаш с олекотено съзнание, с едно чисто и младо усещане за живота, сякаш току-що си се родил на този свят.
