Свобода Бъчварова: „Българинът не се е научил да страда духовно!

Разговор с писателката Свобода Бъчварова за националните ценности и характер, интервю, поместено във вестник ВЯРА (Приложение към всекидневника  „Пиринско дело“), септември, 1989 г.

Свобода Тодорова Бъчварова (1925 – 2012)

Срещите със Свобода Бъчварова са истински празник за всеки, който се вълнува от творчеството като духовна сърцевина на поколенията. Името ѝ е еднакво познато и като писател-белетрист и в същото време е така дълбоко свързано с киното, че заедно с Павел Вежинов, Ивайло Петров изгражда представата за филмовите сценаристи, завоювали общо признание и международен авторитет и за българската кинематография. Романтично устроеният човек открива в заглавията от книги и филми, произведения, белязани от духа на епохата,  силно влечение към героиката и трагизма на историята ни, докосва се до моралното неспокойствие и идеалите на героите, до сложни човешки съдби. В паметта ни остават образите на Танас Дилбер („Мера според мера“), на малката Елица  в първия ѝ филм „Между релсите“(1964),  носталгията  към детството на Фильо и Макензи, необяснимото въздействие на  Ястребовски в „Опасен чар“, отличен с голямата награда на Италианския фестивал на телевизионните филми (1985) и тази на комедийния филм във Франция (1986). Няколко поколения израснаха с нейните книги и филми, чиито сюжети  са почерпени не просто от живота, историята, събитията, колкото от  човешката и творческа  индивидуалност на Свобода Бъчварова, посветила живота си на литературата и киното. 

Харесваше ми да разговарям с нея в малкия ѝ софийски апартамент, без да подозирам, колко е трудно да научиш достатъчно от една среща за сложния път на творчеството, за съмненията, за мъките над белия лист. Но усмивката ѝ, нейната естественост и откровеност преодоляха моите притеснения. И все пак важни са въпросите:

– Какво Ви вълнува повече, литературата или киното? Накъде клони Вашето лично пристрастие?

– Разбира се, литературата, защото е свързана със словото, а словото с духа, а духът със свободата. Затова поставям на най-високо място литературата. Киното е динамично, пластично, изпълнено с движения и чувства, които завладяват зрителите. Но то ни налага преди всичко своя образ. Екранът колкото и да е много обемен или с полифонично изображение, ограничава безкрайното ни въображение. Докато литературата те оставя напълно свободен. Творческата фантазия може да си представи нещата, такива, каквито желае да бъдат изобразени като характери и живи подробности в поведението на героите или действието, а читателят разбира по свой начин, това което писателят е искал да изобрази. Така Пиер Безухов  е за всички читатели различен, според собственото усещане и въображение. Литературата е вечна, защото е свързана с мисленето. Словото хвърля мост и във времето и в пространството, прокарва невидима нишка към другите, в обществото, със света. Писателят Артур Кьостлер казваше: „Някога плътта е изкушавала човека. Сега го изкушава разумът.“ Ето, днес музиката като че ли изчерпва своите възможности. И няма такова присъствие, каквото е имала класиката или предкласиката. Сякаш умира. Може би забавната и популярната музика е предпочитана, но тя е твърде веществена, материална, прагматична и губи въздействащото си значение върху духовността на човека. А изкуството се изисква не само да забавлява и развлича, но и умствено да обогатява. Заради това литературата ще бъде вечна, докато съществува човекът като мислещо същество…

– Излиза, че все пак по-близка Ви е литературата. Кои автори са повлияли за формирането Ви като личност, кои книги бихте прочели отново?

– Сигурно и изобщо към книгата съм пристрастена. Четях и продължавам да чета извънредно много. И сега редовно препрочитам любимите си автори Толстой, Достоевски „Война и мир“, „Братя Карамазови“. Обичам класическата поезия, руска и френска – Осип Менделщам, Лермонтов, Бодлер, понякога се връщам за кой ли път, към Тацит и Апий. Едно четиво, което ми калява духа, действа ми като „разхладително на Петровден“ е „Лествица“- това е любимото четиво на Средновековието. Разгръщам и Библията, особено ми харесва 13 глава „Първото послание на Апостол Павел към  Коритяните“ с най-красиви думи за любовта. Българската литература също ми е скъпа. Освен Йордан Йовков, Емилян Станев, ценя много „Хайка за вълци“ на Ивайло Петров и „Цената на златото“ на Генчо Стоев. У мен се е създало чувство на благоговение към „Иде ли?“ на Иван Вазов и „По жицата“ на Йордан Йовков. И до ден денешен ми се стяга гърлото като ги чета. Това са изляти произведения, които предизвикват истинско вълнение с озарението си, със силата на своята човечност.

– А с какво Ви привлича още киното?

– Киното ли? Преди всичко с масовия контакт със зрителя. Усещаш, нещо като приятна тръпка, която започва в мрака на залата и преминава през цялото ти тяло на осветения след прожекцията подиум. На мен киното ми действа като военна музика по време на поход. Зарежда ме с настроение и жизненост. То е актуално като журналистиката, търсещо емоционален път към зрителите.

– Питам се, кое предпочитате сега : „Литургия за Илинден“ или „Мера според мера“?

– Всяка творба си има свой терен за въздействие. А „Мера според мера“ е преродената „Литургия за Илинден“. Тя  е построена върху тази плоскост, върху която действа магията на киното. И друг път съм казвала: това е първият филм, където творецът мисли с кинематографични средства. Така литературният първообраз продължава да живее във филма, но му придава ново лице. Може би затова имат толкова различно въздействие. Както е с музиката, веднъж предпочиташ Бах, друг път Щраус. За всяко настроение и време, те си имат свое място в душата ни.

– Журналистът описва това, което вече съществува или се е случило, докато Вие навлизате дълбоко в героите, спомените, в миналото. Откъде идва подтикът да разкажете тези истории?

– Времето няма разделение между минало, настояще и бъдеще, то не е еднопосочно, а е единно кълбо, около което ние постоянно се въртим, за да го умножим в духовната си опитност. Българският народ има поговорки: „Каквото си надробиш, това ще сърбаш“ или „Каквото си постелеш, на това ще легнеш“. Народната мъдрост е достигнала до висотата на едно диалектическо усещане на времето.  Винаги съм търсила съвременните конфликти в миналото, в историята и наследството ни. Качествата на българина са изграждани със съзнанието, че насилието е единствената форма, начин за решаване на проблемите му. Спомнете си Ботев: „Лошия с ножа по главата“. Да, наистина, ако се обърнем към корена си и погледнем назад: „все сме воювали“. От създаването си до края на Второто българско царство, държавата ни е непрекъснато във война. Няма сигурност, стабилност. Византийско иго, а после петстотин години робство под империята на Исляма. И това е единствената империя, която не е създала никаква цивилизация. Страшна, непрогледна нощ е паднала над България. Замислете се: Къде е била Франция през ХIV век, какво е Европа тогава. А после- Възраждането, кога настъпва и колко години след него Просвещението. Даже Сърбия и Гърция ни изпреварват с едно поколение. А ние – Руско-турска война, Берлинския договор, разпокъсана нация, Сръбско-българската война, Илинденското Въстание, Балканската, Междусъюзническата, Първата световна война, Владайските бунтове, Деветоюнския преврат, Атентатът 1925 година, Съпротива, Втората световна война, Девето септемврийското въстание. Каква орисия? Какви разрушения, кръвополития, изтребващи цвета на нацията, най-активното, най-съзнателното и жизнено поколение на един малък народ…

– В какви посоки търсите националното и човешкото самосъзнание, а кръга на ценностите?

– Мисля си, че всеки българин трябва да познава две книги, задължителни за неговото национално свестяване и съзряване: „Записките по българските въстания“ от Захари Стоянов и „Видрица“ на поп Минчо Кънчев. В тях най-пълно виждаме, че въпреки физическото унищожение, на което систематически българинът през вековете е бил подложен, не е спрял да мисли и се самооценява. Но цялата  му енергия, целият разум на народа е впрегнат да търси отначало национално, а после социално спасение. Висшите духовни проблеми и метафизични  търсения почти отсъстват в живота му, в новата  му история. Българинът не се е научил да страда духовно. И за съжаление, според мен не се е научил да прави изводи от своя опит и да ги прилага.

– В крайна сметка,  кой побеждава в живота? И вашият герой Танас Дилбер не се ли разминава с представата за нравствено устойчива и последователна в отстояването на целите и идеалите си личност?

– Според мен нашият съвременен човек би конфликтувал, би се разминавал с Танас Дилбер, ако е в плен на вредната митология, с която ние обясняваме историята, въобще развитието на нацията. Докато не се освободим от погрешната идеализация, не се научим да гледаме на героите като на реални личности, никога няма да се въоръжим с исторически и граждански уроци. Волтер е написал сатирична поема за Жана Д‘Арк, а тя е едно чудо и неслучайно символа на Франция е жена. Разбира се, който иска може да се занимава с митология, но да не я превръща във всеобщ закон.

– Какво бихте искали да притежава като белег, качество българският характер?

– Повече духовност!

– Животът е достатъчно богат на идеи, към какво вървят вашите герои?

– Към собствения си път, много драматичен и в повечето случаи трагичен.

– С какво сте по-чувствителна към телевизията?

– Въобще телевизията ми дава възможност за общуване със света. Тя е един голям прозорец, в който може да съзреш и по-далечни хоризонти…

Нели Цонева, септември 1989 г.