Пържени зелени домати

Като всички пътувания и моето до Чарлстън и Савана  премина през много етапи на любопитство. Може би е започнало още някога с четенето на книгата „Чичо Томовата колиба“ или романа „Отнесени от вихъра“ на Маргарет Мичел, с гледането на филмите за американската независимост или за Гражданската война, или просто със смътното усещане за онези невъзвратимите неща от живота, които ако не ги докоснеш или почувстваш се изгубват в безкрайните дълбини на времето. Седях в самолета и със скрита радост очаквах да изживея нещо магическо и непознато, нещо красиво и вълнуващо в американския Юг.

И наистина, когато се спускахме за приземяването, гледката от прозореца пред мен беше невероятна – земя и вода, огромен простор под блестящото слънце, който сякаш водеше към океана, но все не го достигаше. На летището в Чарлстън разгледах картата на града, който се беше наместил може би за късмет и щастие в истинска подкова, образувана от сливането на двете реки – Ашли и Купър, кацнал точно  в средата на проточилото се крайбрежие на Южна Каролина. Казват, че Чарлстън е най-учтивият и гостоприемен град в Америка. Кой знае. Без да го усетиш отвътре обаче, си остава само туристическа уловка. Преди да влезеш в Чарлстън, минаваш с колата по високо окачен и безкрайно дълъг мост, сякаш се издигаш  над хоризонта и изведнъж пред теб отново се разкрива онзи простор към небето, че забравяш да погледнеш надолу към плаващите кораби. После трябва да прекосиш целия град в подковата, за да стигнеш до едно от най-старите пристанища на Атлантическия океан.

От къде започва историята?

Спомних си написаното от Андре Мороа в неговата „История на Съединените американски щати“ (1992) – първите заселници в тези южни земи са били освободените за дългове две хиляди затворници. Генерал Джеймс Едуард Оугълторп бил благороден човек със заслуги и влияние, който заради свой приятел, затворен в Лондон, издействал през 1732 г. от крал Джордж III харта за едно последно английско поселение при брега на Савана. Намерили се попечители, които натоварили на кораб нещастниците до това убежище на надеждата, наречено в чест на краля Джорджия, за да получат земя, сечива и добитък. Сигурно са били изненадани от обширните девствени гори, вечно зелените дървета, бистрите, пълноводни реки, горещия климат, без снеговалежи, с много дъждовни дни и гръмотевични бури. Запазила съм в паметта си един любопитен факт. Придружаващите ги проповедници са били пуритани и забранили английския навик да се пие ром. Добродетелта осъждала алкохола, но климатът го изисквал. Тогава заселниците се разбягали към „по-нетрезвите“ места. От 5000 души през 1737 г. до 1742 г. останали само петстотин праведници. Най-сетне проповедниците вдигнали забраната и заселниците се върнали в колонията си.

Индианецът – благородник

В центъра на Савана видях на площад „Райт“ в зеления парк голям гранитен паметник, открит на 21 април 1899 г. с  бронзова табела, обградена със символите на чероките – роза и върхове на стрели с надпис: „В памет на Томачичи  Пълзящия войн – спътник на генерал Оугълторп – приятел и съюзник на Джорджия“. Впечатлих се от неговата история.  При пристигането на кораба през 1733 г. той е оказал неоценима помощ на английските заселници. Макар и с първобитни сечива индианското племе, чийто вожд е бил Томачичи,  помогнало на заселниците да разчистят земята и да я направят плодородна, като изгаряли корените. Научили ги да отглеждат царевица и да се лекуват от блатната треска. Като неумолим и всеотдаен спътник на генерал Оугълторп вождът дори пътувал заедно с него до Англия и със смелостта и благородството си е допринесъл много за приятелството между индианците и заселниците. Когато умира на 97 години, Томачичи е поискал да бъде погребан сред английските си приятели. С оръдия и мускетен огън било извършено погребението му, а  генерал Оугълторп е наредил лично  върху гроба му пирамида от камъни, какъвто е бил индианският обичай.  Историята има необичайно продължение. През 1883 г. първото местно женско дружество е повалило купчината камъни, за да се изгради  по-красив паметник на смелия индиански вожд. Заради заслугите на друг генерал – Уилям Вашингтон Гордън, който построил в Джорджия първата железопътна линия, камъкът бил изпратен да пътува без такса за доставката. Но дамите са поискали да имат свой принос към Савана и нейните герои и след оживена кореспонденция с доставчика от Атланта заплатили символична такса от един долар.

Синовете на свободата

В Чарлстън бях замаяна, намерих се неподготвена да почувствам така силно лъха на барут от революционните дни за независимост, разглеждайки историческите къщи на Томас Хейуърд, построена през 1772 г., и тази на Джоузеф Манюгол от 1802 г. Мислех си, историята на Юга е нещо екзотично, различно, излязло днес от употреба. Но видях как времето тук се е сгъстило, умножило от полезна и здрава дейност, индивидуалността на живеещите семейства е била уважавана, личи си не само по-богатите библиотеки, но и по-събраната в тях английска, френска, американска мебелировка, собствеността им се подхранвала от наследените и купувани нови роби за отглеждането на памука, а подреждането на къщите, украсите на градините, изпълвали със смисъл ежедневието им. В  тези стари господарски къщи  е царувало щедро гостоприемство сред отбрано общество от местните плантатори, устройвали се балове, концерти, обсъждали са как да скъсат пъпната връв със стария континент, да отвоюват свободата си. Хората тук са обичали и се борили за своя Юг.

За мен беше не толкова интересно да слушам фактите от миналото, колкото да се възхищавам на възрастните баби гидове в историческите къщи. Те трудно се държаха изправени на краката си, бавно и несигурно се изкачваха по спираловидното или стръмно стълбище, но пък разказваха с толкова голямо въодушевление как Томас Хейуърд – красивият артилерийски офицер е прогонил с топовни гърмежи войската на лорд Корнуолис, която е трябвало на слезе в Чарлстън, да обедини лоялистите от Юга и да завземе Вирджиния. Той е бил един от четиримата, подписали Декларацията за независимостта за Южна Каролина. Обясняваха с гордост, че не друг, а първият президент е бил настанен в неговата къща през 1791 г. и оттогава това място го нарекли „Къщата на Хейуърд – Вашингтон“. Споделяха с носталгия историята на наследниците на Джоузеф Манюгол, които поколение след поколение са живели, обичали, страдали, умирали, подслонявани под същите дървета и пазени от същите стени на „Къщата на Манюгол“. Самите баби гидове бяха най-истинското доказателство, че миналото не е изчезнало, не си е отишло, че е населено с хора, които вдъхват живот на биографии и реликви, че то все още е живо.

Залпът на Чарлстън

Не знаех, че най-забележителното събитие, случило се в Чарлстън, е първият залп и топовните гърмежи, бомбардирали Форт Съмър на 27 април 1861 г. С тези си военни действия градът е обявил отцепването на Юга и избухването на Гражданската война, която пак тук е приключила с победоносния марш през 1865 г. на генерал Шърман към морето през Джорджия. Савана не е била опожарена, а поднесена като коледен подарък на президента Ейбрахам Линкълн. Югът загубил, робството било премахнато и започнал мъчителен процес, за да може свободните роби да създадат собственото си щастие по свое разбиране. Преживях историята, така както е отеквала в миналото, което продължава да съществува във възстановената си форма от артефакти, събития, снимки на личности и документи в музея на Чарлстън, основан през далечната 1773 г. и смятан за „Първият музей в Америка“, който е открит за обществеността през 1824 г. 

Едва ли има по въздействащ документ за Гражданската война от филма на Виктор Флеминг по романа „Отнесени от вихъра“ (1939), получил десет „Оскара“. Гледах го отново преди заминаването си на Юг и изпитах  същия ужас от опустошенията, изгорените къщи, отчаянието, болката на хората. Филмът не е загубил блясъка си  най-вече заради романтичната носталгия по един изчезващ свят, чувството на  отдаденост към земята и силната вяра във възкресението.

Цъфтящата плантация

Представях си как художникът Уилям  Поузи Силва (1859 – 1948) се е вдъхновявал от магнолиите и екзотичните цветя, когато разглеждах картините му в голямата къща на „Магнолия“ . Някога той е  назовал тази вековна плантация „Градини на мечтите“, възхитен от чудото на природата – стари дъбове, вечна зеленина, просторни водни площи, истинско райско място. Историята й започнала в далечната 1676 г., след като Томас и Ан Дрейтън построили къща и малка градина. Земята по това време  била оризова плантация, напоявана от реката Ашли и обработвана от робите, които с течение на годините и вече свободни се оказали изкусни градинари и занаятчии. После от Ан и Томас се е родило потомство, което с живота си е променяло нещата и мислите на предците си, докато се стигне до днешното вече 15 по ред поколение.  Голямата къща, която сега е музейна експозиция, е била построена през 1738 г. от Джон Дрейтън, баща на съдия Джон Дрейтън-младши. През 40-те години на XIX век собствеността се наследява от Гримке Драйт чрез майка му, внучка на рода Дрейтън.

Природата тук изглеждала сурова и незряла, ето защо той бързо преобразил оризовите насаждения в градини „английски стил“:  първи отгледал японската камелия на открито, първи внедрил азалиите в Америка. Деятелен и с размах той получил широка известност, благодарение на фотографиите на цветята от Матю Брейди, който по-късно станал прочут фотограф на Гражданската война. За съжаление военната офанзива и тук нанесла своите дълбоки рани – градините пострадали, къщата изгоряла, трудно се намирало работна ръка, но земята трябвало да бъде запазена като семейна ценност.  Дрейтън  посрещнал злото и разрухата с по-добра идея – отворил широко вратите на градините си пред обществеността, за да печели пари от тях като туристическа атракция. Спечеленото веднага се влагало в нови насаждения и нововъведения. „Магнолия“ не само оцеляла, но и се превърнала в най-посещаваната плантация в Южна Каролина, вписана в Националния регистър на историческите места в Америка. Не случайно в това екзотично място са гостували Джордж Гершуин, Хенри Форд, Елинор Рузвелт, Орсън Уелс и други известни личности и досега е голям и постоянен потокът на туристите.

Очарованието на Савана

Ако Чарлстън през XIX век е бил петият по големина град в Северна Америка след Филаделфия, Бостън, Ню Йорк и Квебек, то Савана е първият град в Съединените щати с планирано градоустройство, оформен още от генерал Джеймс Оугълторп  през 1739 г. върху идеална решетка от широки булеварди и десетки площади със зеленолистни дървета и цветя. Разбрах от всичко видяно и запомнено, че Южна Каролина и Джорджия благодарение на памука и ориза са станали богати, а хората са се водили най-вече от здравия и суров реализъм на господарите. Автентично свидетелство за това минало са съхранените 150 къщи в Чарлстън и още хиляда такива в Савана, някой от които са превърнати в хотели, ресторанти или обществени сгради, а други са отворени за организирани събития. Крачех из Савана и усещах как с магическа пръчка се променяше видът на архитектурния декор, всяка къща беше различна, фасадите с оригинални еркери, прозорци и цветове. Градът в часа на свечеряването напомняше градина, която завършваше с огромен зелен парк, прострял се почти до хоризонта на океана. Самият въздух беше чист, кристален и толкова свеж през зимата.

Запазих в паметта си мястото в парка, където беше пейката със седящия Форест Гъмп от едноименния  филм, създаден  през 1994. Там той разказваше своя живот пред най-различни хора. В спомените му се преплитаха забележителни събития от XX век, подплатени с архивни кадри с познатите ни американски президенти. Всеки, който е гледал филма, несъмнено е възприел историята на страната като личен разказ. И се питах кое прави Америка американска? Останах с впечатление от Чарлстън и Савана, че разноцветната променяща се отливка от общности, култури и нрави се е задвижвала от дълбоко вкоренения дух на свобода и толерантност – религиозна, проявяваща се в търпимост към вярващите, с превес на християнството, както и към тези, които не са вярващи; като начин на живот и традиции, обществени разбирания и възгледи, стига цялото това многообразие да бъде в рамките на установените закони, на доброто и наложеното сред обществото любезно поведение. И ако аз се възхищавах от многото огромни катедрали, островръхи църкви в Савана и Чарлстън, то разбрах  много бързо, че миналото не само оцелява, но и излиза отново на повърхността като историческо наследство и всеки човек може да стигне до него, а хората го възприемаха съвсем естествено като градски изглед с исторически пейзаж.

Ароматът на южняшката кухня

Мечтаех си, че в Юга непременно трябва да опитам  „пържените зелени домати“, този местен специалитет, който, както разбрах от филма със същото заглавие, не се среща никъде другаде. Не съм запазила ясен спомен от киното на Йон Авнет (1991), но в паметта ми е останало усещането за горещ летен ден в южняшката кухня с обилния следобеден чай, с дъха на прясно изпечен царевичен хляб и ухаещи на тъга човешки съдби. Почувствах друга атмосфера в Чарлстън и Савана. Макар тези стари пристанища да са просмукани от морето, корабите, търговията, войната, историята си, днес тук е много оживено, градовете непрекъснато се обновяват, развиват се от растящия туристически бизнес, без да изневеряват на здравия си южняшки дух, който винаги са олицетворявали. Ако уловиш полъха на миналото от къщите, музеите, катедралите, улиците, от разказаните истории, тогава вече може да разпознаеш благородството, вдъхновението и аромата на южняшката природа и характер. Защото тук хората ти предоставят щедро уникалното си лично наследство и гостоприемно те посрещат в многобройните си ресторанти, бистра, кръчми, кафенета и барове, в старите си домове, които са превърнали в уютни и скъпи хотели.

Разбира се, опитах пържените зелени домати и то в  „Магнолия“ – един истински южняшки ресторант с невероятна кухня и със своя история. Той е приютен в колониалната митница, построена в Чарлстън през 1739 г., с лице към океана и към  прииждащите кораби от Англия. После и в Савана отново вкусих пържените зелени домати, които тук дори бяха по-интересни, но вече в друга историческа забележителност – „Старата розова къща“, която е издигната от Джеймс Хъбърсхам през 1771 г. в гръцки  стил, предоставена е от потомците някога за банка, а сега е елегантен ресторант и таверна с красив нюанс в розово. Приех с великодушие, че тук американците придават исторически привкус дори и на южняшката си кухня, но за сметка на това пък в Чарлстън има толкова много и то изискани италиански, френски, английски ресторанти, че за да не се объркаш, за по-сигурно трябва да отидеш  покрай крайбрежието, за да опиташ пресни стриди, раци, миди и още куп морски дарове. Докато в Савана се впечатлих много от новия и модерен хотел „Kimpton“, където отседнах макар и за кратко, който предлагаше отлични условия не само за гостите си,  но даваше прием и на домашните любимци, движещи се нагоре-надолу с различни кожени каишки и кучешки аксесоари за голяма гордост и удовлетворение на стопаните си.

Тръгнах си от Чарлстън и Савана със запечатан в съзнанието ми хубав пейзаж, който дълго ще събужда у мен приятни спомени, с богати впечатления за важността, която  хората от Юга придават на своите корени, на своето място за живеене и непрестанно в главата ми се въртеше нещо неразбираемо от историята на Съединените американски щати, на което обаче едва сега отдадох значение, че  в Декларацията на независимостта (1776) в класическото изброяване на човешките права: живот, свобода, собственост – Джефърсън е заменил собствеността със стремежа към щастие 😊!