„Във Венеция е най-добре да оставиш тълпите зад себе си и да вървиш пеша от центъра към периферията, тогава може да усетиш отблизо този странен, остарял, потъмнял и изхабен от времето град...“

Запомних Венеция при първото си посещение като застинала приказка с домашен и топъл мирис, подхранваща въображението ми със сладостно спокойствие.  Въпреки че в съзнанието на всеки посетител този град се запечатва най-вече с внушителния си площад пред византийската базилика „Свети Марко“, с извисената часовникова кула, обърната към морето със своите вечни стражи – статуята на „Св. Теодор“ и тази на лъва на „Св. Марко“. От стари времена на това място са били събрани държавата и обществото сред дворците и катедралите, а животът на хората е протичал в атмосферата на карнавали и паради сред обичайните ресторанти и кафенета, с неотлъчния облак от кацащи на площада и излитащи към небето гълъби. Венеция ми въздействаше поетично и възбуждащо, а когато мъглата се вдигне от морето, полъхът на въздуха е чист и свеж. 

Но да отидеш отново в плаващия град и то по време на Карнавала – всепризнат празник на забавленията, е все едно да се потопиш в една сензационна вехтория от старинни дрехи и причудливи маски и най-вече да загубиш себе си в тълпата. В тези дни фотографите по ъглите се увеличават многократно, неумолимо въвлечени в човешкия поток към площадните събития или към дворците с модните дефилета. Явно венецианецът държи на традицията, съхранена от вековете, и се готви дълго за бляскавия уличен театър, за да покаже толкова различни гротескови образи на велможи, принцеси, медузи, дърдорковци чрез оригиналните си костюми и маски. Персонажите непрекъснато се сменят и оставят публиката да разгадае приказката и времето, от което са дошли.  Когато ги доближиш, те с готовност позират, дори приемат да се снимаш с тях. Във всеки случай си е чист късмет, ако успееш да се добереш сред огромната тълпа от зяпачи до подходящо място, за да видиш „Падащия ангел“ от високата камбанария на „Свети Марко“ – една атракция, датираща още от XIVвек. В края на краищата  може да научиш от медиите коя девойка е коронованата Мария, победителката в тазгодишния конкурс на красотата😊!

Не очаквах светската баналност на венецианската Festa delle Marie 2019 да ми покаже истинската и откровена жизненост на града. Вървях сред лабиринта от тесни улици, с техните неочаквани завой и ъгли, които неизменно те отвеждат до църква или площад, до изненадваща витрина или пицария. Прекосявах следващия заоблен мост – от всичките 400, издигнати над безброй канали, пресичащи отделните райони, и се озовавах сред нов архитектурен декор от спретнати къщи с високи прозорци и разтворени дървени капаци, сивеещи или оцветени в лилаво, синьо, розово в зависимост от това къде си  попаднал - в Канареджо или Санта Кроче, Дорсодуро или Сан Поло. 

Затаявах дъх пред люлеещите се гондоли, разминаващите се водни автобуси, корабчета, свързващи по вода многобройните островчета с повечето места в града. Спускайки се от Сан Марко към Кастело покрай историческата корабостроителница Arsenalе Venezia,излизаш направо на Адриатическо море, а на хоризонта се появява чуден корабен свят. Веднага си представих как страховита пиратска банда акостира на брега. Удоволствието да гледаш морския безкрай беше велико 😊!

Във Венеция е най-добре да оставиш тълпите зад себе си и да вървиш пеша от центъра към периферията, тогава може да усетиш отблизо този странен, остарял, потъмнял и изхабен от времето град. Вярно е, че поради огромното туристическо нашествие тук се е развихрила панаирната бутафория. Накъдето и да погледнеш сергии, натруфени магазинчета, малки бутици, примамващи с цените си, безброй кафенета, пекарни и улични барове. Рушащи се къщи, олющени мазилки, разбити плочници, а  застоялата вода в каналите мирише на плесен и все пак всичко наоколо ми се струваше уютно и интимно. 

Забелязах едно достойнство у местните хора, на което те даваха израз по най-невероятен начин. Усмихваха се и отстъпваха предимство на фотографа да заснеме оживения рибен пазар в ранната събота, после с едно спокойствие и с грация избираха прясната морска храна. Погледът ми се спираше върху стария италианец, който бавно се придвижва по тесните улички към своя дом, влачейки зад себе си количката с напазаруваните продукти за своето семейство. Радвах се на уличния певец, очевидно клошар, който пееше възторжено  на гарата с едно дайре и заразяваше гостите на карнавала със настроението си. Смехът освежава кръвта, а в това отношение италианците са най-добрите 😊!

Вместо да се блъскам в тълпите, притиснати от магазинчетата на прочутия мост Риалто, гледах морето от дървения мост Ponte dell Academia. В този локален триъгълник имаше нещо сакрално. От едната страна на моста е Галерията на Академията с творбите на Тициан, Тинтарето, Воронезе, братята Белини и още много други венециански художници, а от другата му страна  е църквата „Сан Видал“ („San Vidal“)с изложените в нея колекции от старинни цигулки, превърната в артистична концертна зала. Всяко нещо на това място, дори и очакването да си вземеш билет или да си купиш накит от открития базар на сегашните творци, събуждаше в мен духа на Ренесанса. 

Същото възхищение изпитах и от Театро ла Фениче („Teatro la Fenice“), който два пъти претърпява разруха и пожар, но като феникс излиза от пепелта, възкръснал отново. Великолепната зала, позлатената резба на ложите му, грейналият от хубост таван ме омайваха. Сякаш усещах присъствието на Белини, Верди, Росини, Доницети, които през XIX век са поставяли  на тази сцена своите творби. Тук пред бляскавата публика са триумфирали най-прочутите европейски изпълнители. Не знам дали за това си мислеха и китайците, застинали почтително в ложата върху позлатените кресла след туристическа си обиколка, макар че беше по-забавно да изпият по един превъзходен шприц в ресторанта на театъра 😊!

Казваха ми, че Венеция, както и повечето италиански градове, се слави с местната си кухня: обичат малки хапки парченца хляб с необичайна комбинация от прошуто (Prosciutto)до сирена с чаша вино или бира. Наричат ги – Cicchetti– това са венецианските тапас. Италианците явно са проявили находчивост и са се приспособили идеално към милионното туристическо нашествие. Освен това е здравословно да имаш изтънчен вкус при избора на храна, ако си заобиколен от стари неща, които се научаваш да цениш, каквато е и самата Венеция – куп вехтории, безразборна еклектика, но все пак възхитителна интимна естетика. Не случайно едно от съкровищата на уникалната книжарница Acqua Alta, която едва  открих в задънената улица до канала, са огромната купчина венециански готварски книги. Тъкмо за това, изследвайки града без чувство за дестинация или страх от възможността да се загубиш, попаднах на ъгъла на малкия площад на Osteria al do Pozzi. Разбрах какво голямо щастие е да намериш такова заведение с домашна лазаня, приготвена от бабите в квартала. Наистина беше много вкусно! Малкият ресторант беше любимо място за местните хора, които идваха тук всеки ден да обядват. Момичето интелигентно и мъдро ми предложи най-доброто от обедните ястия, а накрая от себе си добави глътка венецианска ракия с билки. Какъв разкошен аромат и чудна топлина ! Сякаш се привързах по-близо към лабиринтения  град.

От този момент нататък ме примамваха само локалните убежища: малки барове, кафенета, сладкарници, за да опитам местните вкусотии, направени по домашна рецепта: невероятните спагети, изпечена на скара местна риба с чаша домашно вино. Така действително се докосвах до нещо автентично, което отговаря на вкуса на местните хора. Иначе как щях да опитам поничките на Rosa Salva– един разкошен десерт, който е запазена марка за тази верига венециански сладкарници. Или хубавото кафе, което изпих на един дъх на бара, все неща, които са с домашен аромат. Италианците търсят смисъл в простата готвена храна, изобилстваща от подправки и поднесена с финес. 

Имаше толкова много неща, с които можеш да опознаеш отвътре Венеция. Особено ако се настаниш не в хотел, а в апартамент съвсем близо до рибния пазар и моста Риалто и да бъдеш гост в една стара достолепна сграда, която е позната като „Къщата на лястовичето гнездо“. Отвън изглеждаше както всички останали – сива с високи прозорци, затворени с дървени капаци. Нямаше нищо показно. Единствено трите модерни звънци до вратата  издаваха, че тук живеят хора. Вътре имаше мраморно преддверие, стар бюфет, шкаф за пазарни торби и чадъри и врата към мястото за боклука. А аз през цялото време се питах къде са им боклукчийските кофи? Към трите апартамента водеше висока мраморна стълба. Влизаш и пред очите ти е толкова просторно и светло, че чак замижаваш. Високите тавани, обрамчени с дебели дървени греди, между които наистина имаше декорирано гнездо и лястовици, се издигаха над модерния интериор и добър дизайн на целия апартамент, направен така че да се чувстваш като в свой дом. Истински се насладих на удобствата, на изискания и функционален вкус. Беше прекалено хубаво и то на прилична цена. Ако искаш да не бъдеш турист, а да се почувстваш местен човек, трябва доверчиво да приемеш прегръдката на  Венеция и да я обикнеш 😊!

Venice on Super 8 Film

©2019 Krassi Genov

Camera: Canon 514XL

Film Stock: Kodak Super 8 50D, 200T

Developed by Spectra Film and Video, Hollywood CA

Scanned at 4K: Ochoy Pico

Soundtrack: Bella Italia

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2019