Владимир Ангелов: Страстта към балета беляза съдбата ми

Животът ми протича в България и Америка, казва балетмайсторът

Владимир Ангелов е български балетмайстор и хореограф, който живее и работи повече от десетилетие в САЩ. Носител е на награди и отличия за оригинална хореография на Американските национални танцови тържества, хореографска награда на Вашингтонския комитет на изкуството и хуманността, както и на отличие на министерството на културата в САЩ. От 2000 г. е гост професор в университета „Джордж Вашингтон“. Автор е на многобройни статии, очерци и критически студии за американския съвременен танц, публикуван освен в САЩ и в Австрия и Германия.

Каква е вашата житейска история?

-       Животът ми протича в България и Америка. Откровено мога да споделя, че балетът има пръст в съдбата ми. Роден съм през 1966 г. Постъпих в балетния профил на Софийското държавно хореографско училище, което завърших през 1986 г. После започнах работа в „Арабеск“ и същевременно учих задочно във Философски факултет на СУ „Климент Охридски“. Първата ми кратка конкурсна хореография е „Обгорялата роза“, танцувана от Антоанета Алексиева и тя беше забелязана от критиците и специалистите. После животът ми се преобърна. Напуснах България, отначало живях в Австрия, после - в САЩ.

Имаше ли конкретна причина, за да направите тази крачка към неизвестността?

-        Може би е било реакция на един творчески дух или търсене на ново предизвикателство в различен свят. Но в началото беше много трудно. Всякакви професии съм опитвал – чистач, градинар, сервитьор, докер, строителен работник, продавач на вестници, само да оцелея. Междувременно бях приет като студент в интензивна програма на факултета по съвременна режисура и хореография в университета на Ричмънт, щата Вирджиния, който завърших с отличие през 1994 г. Записах аспирантура във Вашингтонския американски университет и през 1996 г. се дипломирах с академична титла Master of Art (магистър на изкуството).

Постигнахте ли това, което искахте?

-       Личното преживяване не бива да смесва фикция и реалност. По-скоро то е белязано от целта и от моята страст към балета. По време на обучението си срещнах и бях под влияние на такива фигури на американския танц като Туела Тарп, Марк Морис, Бил Ти-Джонс. Започнах кариерата си като професионален балетмайстор и хореограф най-напред в камерната „Лау Дон балет къмпани“, както и в известната Кировска балетна академия във Вашингтон. От 1999 г. досега работя като признат режисьор-постановчик върху оригинални балетни спектакли, както и галаконцерти, представени в театри във Вашингтон, Ню Йорк, Филаделфия, Токио и др.

Вашата формула на успеха?

-       Истинско изкушение е да откриваш нови и нови сюжети в различен пластичен и емоционален контекст. Една от последните ми творби е Interplays, която поставих за балетната трупа на гр. Финикс, щата Аризона. Използвах клавирната партитура на „Голдберг вариации“ на Бах, за да изразя една пищна неокласическа танцова архитектура на тема любов. През цялото време се питах що е любов – сериозна шега, ураган в чаша  вода или просто игра. Или всичко това, взето заедно, плюс интереса и желанието на двама души да изследват духовните си дълбини, поемайки всички рискове и възможни от това резултати. Пресата веднага оцени творбата като „ класическа като израз, свежа като въображение“ и обяви новия балет за хореографски принос към репертоара на театъра.

Балетните критици определят вашите творби на границата между абстрактност и сюжетност, така ли е в действителност?

-       Обичам да експериментирам. Сега работя върху една тема с трупата „Вашингтон балет“, в която отново акцентирам на любовта и използвам музиката на Бах. Има нещо много нарцистично в начина, по който танцьорите се отнасят към собствените си тела,  неприсъщо за други артисти или професии. Това само по себе си е много интересна тема - осъзнаване на тялото не само като външна трансформация на красиви линии и форми, но също и като оголен нерв на сексуалността, като черупка на екзистенца, като свързващ мост между живота и смъртта.

Напоследък се увличате и по киното. Дебютирахте като филмов режисьор заедно с продуцента Пол Гордън Емерсон и направихте няколко късометражни танцови филма.

-        Адаптирах своята постановка Suitcase („Куфарът“) като късометражен балетен филм. В него се разказва за един небесен ангел, който решава да посети земята и хората. През март тази година от 250 филма от целия свят Suitcase е официално селектиран и оценен от международното жури сред най-добрите 25 филма, които ще се представят на Лондонски международен филмов фестивал.

Какви са плановете ви за близкото бъдеще?

-       Близките ми планове са свързани с България. Ще участвам в тазгодишния Международен балетен конкурс във Варна от 25 до 30 юли. По време на конкурсната програма имам лекция на тема „Тенденции на съвременната балетна хореография в САЩ“. Същевременно подготвям концертното участие във финалната гала вечер на американския балетен виртуоз Раста Томас, който е бивш варненски лауреат и който е поканен отново да танцува в България.

Интервю: Нели Цонева, вестник Дневник, 18 Май 2004 Снимки: Краси Генов и личен архив