„Корен дълбоко в небето“

     Авторски бележки за документалния филм за поета Биньо Иванов

Откровено искам да споделя, представяйки необикновения поет Биньо Иванов, че не съм критик, нито есеист. Психологическият анализ не ме привлича, липсва ми живият контакт с поета, никога не съм го срещала, нито съм чела стиховете му. Десет години след смъртта му се докоснах до поетическия му гений, след като прочетох книгата „Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов”. Именно тя събуди интереса ми към неговата поезия.

Бях и на премиерата на книгата, слушах с любопитство Екатерина Йосифова, която се ровеше в спомените си,  припомняйки разговорите  с него в късните нощи. Самата тя, една обичана поетеса, е окуражавала поривите на душата му, вярвала е в неговата  пророческа искра, нечакаща часа да се превърне в слово... Макар и да го нарича „природно бедствие” е насърчавала неговия неудържим екстаз, онези скрити сили, способни да се освободят от очевидната реалност и да се овеществят в образите на гората, тревата, реката, чергата, филията с мас, вилиците и лъжиците в стария бюфет, претворени в стихове с  необичайни и стъписващи поетически светове...

От поетесата научаваме много за Биньо Иванов, за магията на белия лист, за трептенето на писалката, за инстинкта на поета, за душевните му трусове, които раждат устрема на птицата към висините. Откъде идва това предусещане за истината, носеща в себе си стиха:

Никой не те е посаждал,

ти затова си за вярване,

никой не те е поливал,

ти затова си за вярване,

корен дълбоко в небето.

Винаги съм подозирала, че зад каноните  на поетическата реч, на римите,  на малките съдържателни фрази, на сложните описателни съответствия или чувствените асоциации има друга, по различна мисловност, която освобождава езика до простота, до друг ред и поетически строй, изпълнен с метафори и вдъхновение…

Според Екатерина Йосифова Биньо Иванов е поет, на който може да му простиш  да бъде „природно бедствие”, дори нещо повече – да го приемеш като положително качество, защото, когато поетът докосне нещата, думите и техните връзки изчезват, раждат се асоциативни картини – тогава дървената гъба, с която майката ти е кърпела чорапите, става Космос, а Боровете стават „ненаскърбени, стройни безесенни“.

БОРОВЕ

Ненаскърбени,

стройни безесенни,

игленици с мекушави игли,

с вас сякаш не се е ръкувал вятър,

не са ви пили стръвни мъгли.

Впили безопасни острия в небето

в замръзнали нощи,

в славеев  час,

ненаскърбени,

стройни безесенни

аз, който ще се прегърбя,

се съмнявам във вас.

Какво е чувството за свобода при Биньо Иванов? Кое го е карало да изкачва планината, да се блъска в непокорните клони, да нагазва от време на време дивите цветя, да прескача трапове, да пие с шепи чистата вода? Очарованието на поета е в това да променя общоприетите представи за  света, да го разрушава и наново изгражда в един друг, по различен свят, живеещ в него и около него, по начин, по който изразява най-добре своята същност.

...пролетарскоБуржоазноИнтелигентскоСелска пепел

се сипеСипеСипе от небето трева се люшка скалите спират

тихия ронеж ах саркофагът!хлопоти в камънака и всеки-

през прозореца: Той! Той! е....не Той а Той!

то е за храста в средата на пустинята храста в контейнер

за Европа храст само спасен изкопчен от света ръждясващ-

храст светъл миловиден саркофаг небе чудесно горе

ширнати поля прежънати лавини и идеали Идеали ширят

врат в момента махат смахнато крил...а[1]

Биньо Иванов е имал едно девствено око, което създава един свят, хармоничен с най- свободните си чувства, затворени зад огромните ями на самотността. Разбран ли беше приживе поетът? Кое най-много го мъчеше? Практичните хора? Неграмотността? Отчуждението? Биньо Иванов посвещава на Екатерина Йосифова стихотворението „Природи”. Кога го е написал? Защо й е посветил своя сън: „Но никой нищо не разбра, почти не се усети, а който го усети, мислеше, че е сънувал“?

Казват, че в клетки се хващат птиците, а не песента им. Къде се раждаше поезията на Биньо Иванов? В литературните кафенета. В самотата на нощта. В капчицата роса на ръба на кофа в слънчевата утрин...

РИЛСКА РЕКА

Трева и пясък в слънце се претапят

и ти потичаш по скали и шума.

От люлката гласът ти бял ми свети,

Вода, река, пътека за морето.

Шумиш. Шумиш и ние с туй живеем.

Аз имам клонка от върба за свирки

и гледам колко бегло синьо конче

върви като Исус по твоите капки:

сухата ми майка с мокра кърпа

и букови ръце те тъпче с черги,

цял ден те сцежда върху светлината;

гора и риба в нишките им шепнат,

пеят нощем, като ослепея...

А ти зовеш на тъмно, галиш нещо,

шумиш, шумиш и ние с туй живеем.

Вода, река, пътека за морето-

На видело в окото си ме вземаш,

тръгвам аз с букваря в тънка пазва

да те прехвърлям всеки ден през моста:

на десния му край пасе козата ми,

на другия учителят ме чака.

На другия-къщурка с покрив дрезгав,

Видяла, че са ми еднакви двата-

с  козата и със тебешира:

„Момче за тебешир с коза родено,

тук тридесет години подир Шипка.

стърчеше сянката на фес прояден;

пискюла му на моста по средата,

а долу цялата вода се мята,

разсечена със  белите си риби.“

......................................................

а риба и гора отгоре светят,

вода, река, пътека за морето.

...

 С какво ще запомним поезията на Биньо Иванов? С гражданските нотки от „Пражки бензин, януари 1969”; „Нощ за Мартин Лутър Кинг“; „Песен на зидарите от Риека“ или със „Свободно“, „Приказка, която не е приказка“; или с онзи стих в „Навярно вечно“ – „Възторжена, единствена любов, когато се нахвърлям да продължавам дните на това човечество, което няма край!“

 Какво ни е оставил поетът – лична съкровена изповед или  нова поетическа тъкан, нова образност и стил?  От къде идва неговият емоционален поетически  запас, за да го възприемат читателите като един от най-оригиналните съвременни поети? 

Четеш стиховете на Биньо Иванов и разбираш, че земята будува, чистият въздух, прозрачният камък , забрадката и прането на жена му, конете, навели глави над тревата сякаш ни доближават до неща, които са недостъпни за сетивата...

Пътят на поетическите представи отваря нов хоризонт: Вятърът чука по прозореца. Стаята мълчи. Самотен стол. Празнота. Дървената гъба на майката, на която е кърпела чорапите. Хлябът. Митичен свят. Въздухът самотен, дето го наричат Космос. Детството, чувствата, докато поетът ги преобърне и  прочете в тях тайните знаци.

ДЪРВЕНАТА ГЪБА

Дървената гъба

на която мама кърпеше чорапи;

въздуха самотен дето го наричат Космос-

всичко

на челото ми се връзва

като кърпа

Клонка се огъва по света наблизо,

Във очите ми догряват свършени звезди

Като ти подавам хляб,

ти давам

нещо;

с дървената гъба ти го давам

с въздуха самотен.

Поетите сякаш имат обща съдба, живот, оголен от ежедневния му смисъл. Много от тях сме запомнили с идеалите, други с тяхната тъга. Но всички те имат една  обща поетична биография, която се отбелязва с думи, а се тълкува в душата като трептения и проекции, стигащи много далеч. Понякога разтърсващо, дори мистично като шума на горите или морето..  

Свободата на твореца е в своето Аз! Самотен човек ли беше Биньо Иванов?

В откритите пространства на поезията, къщите нямат покриви. Те са открити за птиците, щурците, приглушени са сред високите борове и силуетите на планините и с   онзи стих от „Фабрика“:

...на един крак сме щръкнали

и си припомняме

(аз – за рождения ми ден)

и най-встрани от нас са дребните препънки,

страха ни от Историята, тласнал мен към теб,

теб към мен.

Аз

дишам,

всички дишат;

едни, за смътни бях ги взел,

дори въздишат,

а това са цели чудеса,

кодекса съществува и се нарушава –

дошлите за прехрана,

за разцвет народен,

са били

деца.

Освежителният и силен глас на Биньо Иванов, прозвучал с най-дълбоко чувство, за да предаде на света, себе си, вълненията на душата си, за да ги превърне във вдъхновени образи и да се изкачи до оная поетическа висота като „корен дълбоко в небето“.

Текст: Нели Цонева, 2008 Снимки: Интернет

[1] Мутафов, Енчо. Биньо Иванов, представен от Енчо Мутафов. Изд. Просвета. С.: 2008, с.15