“… Може да откриваш и да се наслаждаваш на Вашингтон, да изпадаш във възторг от всичко преживяно. Но винаги оставяш частица от себе си там като сянка, за която да мечтаеш…”

Безполезно е да твърдиш колко обичаш един град, ако не го опознаеш  отблизо, макар че времето никога не е достатъчно, за да разбереш всичко от историята му, да почувстваш какво е одухотворявало хората и живота им. Вече доста години с любопитство скитам из Вашингтон, държа под око случващото се, обикалям из пътищата, парковете, магазините, наслаждавам се на кокетните и елегантни къщи, потънали в зеленина и цветя. Впечатленията ми непрекъснато се обогатяват, всеки път забелязвам как самият град се възражда и променя, а хората тук изваждат най-доброто от себе си, за да вървят напред, да спечелят признание и успех. Може би, защото го усещам не с разума, а със сърцето си, започнах да го възприемам като мое убежище, като свой дом.

Вашингтон е град, разхвърлян в паркова среда. Спокойно, сравнително безопасно и много красиво място. Може да се движиш с кола или пеша, да се разхождаш свободно, всеки ти се усмихва и те поздравява, дори и без да те познава. Накъдето и да се обърнеш, съзираш култивиран пейзаж, разчертан по архитектурен план, разлят хоризонтално в чиста и приветлива геометрия, при това премного човешка. Мислех си, че от времето на онзи прословут квадрат, който през 1790 г. президентът Джордж Вашингтон е отсякъл като федерална територия, върху която да се издигне столицата на правителството, нещата страшно много са се променили. Рискът, който той е поел с избора на точното място край река Потомак с двете утвърдени вече колониални пристанища – Джорджтаун и Александрия за океанските кораби, е бил многократно оправдан. Столицата бързо се разраствала. С времето се превърнала, по думите на самия Вашингтон, във „врата“ към останалите щати и света. В различните исторически моменти градът е имал своите приливи и отливи, отделни части се разрушавали и наново се застроявали, но е запазил градоустройствената си визия на симетрия и простота, замислена още тогава от френския архитект Пиер Чарлс Л’Енфант.

Харесвам монументалната символика на Вашингтон. Питах се неведнъж как би изглеждала столицата без Националния мол, тази огромна  поляна, която събира хиляди хора на 4 юли, Денят на независимостта, а през нощта фойерверките я огряват със звезден дъжд. Виждах в перспектива държавната дълговечност в подредените сгради на Капитолия, Върховния съд, Конгресната библиотека с тяхната безупречна хармония и мраморна белота. Съвсем истински ми изглеждаше Белият дом, деликатно сгушена бяла къща на президентското семейство, същевременно могъщ офис, увенчан със световна сила. Цялата тази символика на американската държавност нямаше да бъде завършена без Пилона на Джордж Вашингтон (169 метров обелиск), без мемориалите на Томас Джеферсън и на Ейбрахам Линкълн, блестящи с чистите си силуети, озарени от слънцето. Пак там е върволицата музеи на Smithsonian Institution(Смитсонов институт), събрала всички знаци на човешката култура и цивилизация. Мястото е хипнотично със своето великолепие. Особено красиво е през пролетта, когато тук навсякъде цъфтят вишните.

Вашингтон щеше да бъде сиво и безкръвно място, ако няма толкова много мемориали, скулптури и паметници. Убедих се, че от гледна точка на историята всичко се помни и никой не е забравен от основателите на републиката известни като the Founding Fathers of the United States, от героите и ветераните, сражавали се във всичките войни. Присъстват и световни имена на лидери, изобретатели и поети. Богатството често пресища заслугите. Тук са издигнати повече конни статуи, отколкото във всеки друг град по света. Венецът на признателността е импозантен и не е стигнал докрай. Силно и много вдъхновяващо за националния дух и обединение е Mount Vernon – имението на Джордж Вашингтон. Това е най-навестяваното място във Вирджиния. В Арлингтън от другата страна на Потомак е Националното гробище, застроено върху земята на неговия внук – Паркс Къртис Джордж Вашингтон. Тук усетих тишината като друг свят. Даже небето се беше извило в триумфална арка. Изведнъж адски се стреснах от звуковия запис за почит на героите. Въздействието беше невероятно. Другото, което запомних, е американската толерантност. Редом до надгробната плоча на президента Джон Кенеди, беше по-късно поставена и тази на Жаклин Кенеди-Онасис. Явно нейният принос за опазването на историческото наследство, съхранено на площад „Лафайет“ не е забравен. 

Колкото повече обикалям из Вашингтон, разбирам, че зад привидната фасада градът диша, живее в ускорен ритъм със своето многообразие и нови възможности. Преди години успях да разгледам китайския квартал – Chinatown. Сега там е останал само драконът. Няма нищо наоколо от старите домове, магазинчета, ресторанти. Всичко е застроено с модерни стъклени сгради и с широки булеварди. Макар че видях в една от улиците запазената къща на Мери Сурат, обесена заради участието си в заговора срещу президента Ейбрахам Линкълн. Преди години в Bethesda често посещавах ъгловата книжарница „Barnes & Noble Books“ – уютно място с безброй книги, хубаво кафе и малък подиум за литературни изяви и камерна музика. Дори тази вече да я няма, изникват други. Като новата книжарница в парка Takoma, заредена с по-малко книги, но с разкошни сандвичи, които само тук може да опиташ.

 Когато си във Вашингтон непременно трябва да почувстваш очарованието на емблематичния квартал Dupont Circle с многобройните си посолства. Няма нужда да пътуваш отвъд океана. В този квартал може да срещнеш света и да го опознаеш. Всяко посолство е с открити врати, наситено със събития, показващи трайни достойнства, традиции, национално изкуство, съчетано по най-добрия начин със самоуважението към страната си. Тук е и българското посолство с паметника на националния ни герой Васил Левски. Преди да го достигнеш по хълма нагоре, пресичаш улицата, носеща името на Димитър Пешев – един знак, който ни отрежда място в световната история.

Валеше дъжд, когато влязох в новоизградения район Анакостия. Небето сивееше, хванато в декора на високите си сгради. Хоризонтът помръкваше там, където спокойно се вливаха двете реки – Анакостия и Потомак. Усещането за вода и пространство беше фантастично. Колко ли време е прекарал на брега Чарлс Л‘Енфант, за да открие точното място за отбранителната крепост (1791) на Вашингтонския флот. В далечината се съзираше Капитолийският хълм. Тук през годините се е изграждала мощта на военната индустрия и националната отбрана на САЩ. Удивлявах се на сегашното елегантно великолепие на Анакостия. Една особена модерност и графитна красота. Наоколо гъмжеше от всички удобства за живеене, търговска зона и забавления. Наблизо е бейзболният стадион на миналогодишните шампиони Washington Nationals. Питах се какво задвижва енергията на толкова различни по произход и култура хора. Обяснението намерих в своеобразието на американския начин на живот. Постоянно състезание на усилия за успех. Прометеевският възторг тук е заменен от предизвикателството към самия себе си.

Повярвах на думите на Жан Бодрияр: „Америка не е нито мечта, нито реалност, тя е хиперреалност“, след като разгледах парка музей „Glenstone“ (Жан Бодрияр, Америка, 2017).  Всичко беше някак си нереално. Движех се в огромно пространство с непокътната природа. Изненадвах се от белотата на кубичните форми, смайвах се от творбите на модерното изкуство. Не можех въобще да разбера кое е реалност, кое е фикция. Една утопия, която създателите Emili & Mitch Rales са осъществили като дарение, близко до фантазията. Почувствах обаче в тази невероятна симбиоза от природа, архитектура и изкуство самотата на бъдещето. Животът като безлюдност, тишина и отчужденост. Преживяването беше много автентично. Всичко е просто и поднесено като на длан, за да се докоснеш до същността на земната цивилизация. Докато The Mansion on O Street е съвсем друго нещо. Напълно различно. Много готино място. В реставрирана стара къща в няколко апартамента е музеят от 100 уникални стаи. Навсякъде eпретъпкано с антики, картини, музикални уредби, огромни телевизори, мебели, сервизи, книги. Обзавеждането е от цял свят. Душ, направен от английска телефонна кабина. Вана от тиково дърво, донесена от Италия. Нищо от богатството на житейския материализъм не е пропуснато. Понеже „спомените са моите документи“ (Bourgeois Louise, Glenstone) и аз си взех една бяло ангелче, свирещо на цигулка.

Във Вашингтон не можеш да скучаеш. Стига да имаш жажда към зрелищата, веднага попадаш в капана на всякакви културни събития. Изкуството тук живее в постоянна актуалност от вековно наслоените постановки на Шекспировия театър или този на Уорнър, до операта на Пласидо Доминго или гастролиращия мюзикъл от Бродуей. Не ти остава време да мислиш, просто търсиш билети за модерната версия на City Dance Ensemble с Раста Томас, виртуозното изпълнение на Jake Shimabukuro с хавайското укулеле или Виенския концерт в зала Strathmore. Истински късмет е да имаш такава възможност да се докосваш до световните имена и творби. Богатството и многообразието те залива. Само трябва да избереш дали да гледаш в голямата зала на Кенеди център Christmas with Choral Arts: Songs of the Season, или да предпочетеш да седнеш пред телевизора и да ахнеш от коледното изпълнение на десетхилядния хор, излъчвано по телевизията от Катедралата на Католическия университет във Вашингтон. Ако харесваш филмите на Пазолини отиваш във филмотечното кино в Sylvester Spring. Ако искаш да видиш най-доброто за сезона от изобразителното изкуство, събрано на едно място – избираш „Филипс“. Едва ли Дънкан Филипс е предполагал, когато през 1921 г. е създавал в собствената си къща този интимен музей, какво престижно и оживено място днес ще бъде The Phillips Collection на Dupont Circle.

Не мога да си представя Вашингтон без Дюк Елингтън. Надживял времето си със свободата на изказа, суинга, нюансите на черния фолклор. Но най-вече с философията си да обединява с мелодии и хармонии всичко около себе си. Забележителен талант. В родния му град Едуард Кенеди, получил своето образование и артистичното си име Дюк (Херцог). Първите му стъпки били из кафенетата и клубовете на Вашингтон. Възпламенявал е публиката със своя оркестър и в прочутия Котън Клъб в Ню Йорк. Композирал и свирил не само в Америка, но и по целия свят. Музиката му е внасяла толкова живот, енергия, радост и то във времето на сблъсъци, предразсъдъци, расова дискриминация. Беше истинско удоволствие в Катедралата на Вашингтон да видиш как се представят младите музиканти от Школата по изкуствата и училището за артистични таланти, носещи името на Дюк Елингтън. Както и да посетиш джаз клуба Blues Alley в Джорджтаун, където някога е горяла неговата звезда, а сега се радваш на замечтаното настроение и перфектното изпълнение на Фреди Коул, който макар и на почтена възраст все още е луд по джаза.

Вашингтон е нещо различно. Няма като другите столици величествени катедрали, нито прашни замъци. Не са издигнати извънмерни небостъргачи. Даже шестлентовият мост Уилсън на река Потомак не е кой знай какво чудо. Градът обаче ти въздейства силно с нещо друго. Създава усещане за свобода и необятен простор. Тук винаги трябва се движиш. Хоризонтът те мами и изкушава. Магията се състои в това, че като го прекосиш надлъж и нашир, откриваш как градът се разтваря в околността на малки градчета, ферми, имения. Те са се увили около майката, а магистралите сякаш ги омотават, преплитат, завързват за сърцето ѝ. Можеш безкрайно да ги изучаваш, бродейки волно в съседните щати Мериленд и Вирджиния, но винаги ще се изненадваш от нещо ново и непознато. Трудно можеш да ги опознаеш, ако не размотаеш кълбото на историята от времето на първите заселници. Лорд Феърфакс, притежавал толкова обширни земи във Вирджиния, че е трябвало да ги измери и картографира. Така е срещнал младия Джордж Вашингтон, който започнал кариерата си като официален земемер на графството. Очевидно библиотеката и обкръжението на лорда също са оказали влияние върху личността на бъдещия първи президент на Щатите.

Всяко място и до днес е запазило своето аристократично име, както и историята си. Без да робуват на традицията, американците започнали прагматично да преобразуват територията и да развиват всичко, което ги карало да мечтаят. А столицата не само исторически, но и като жив организъм ги привлича към себе си за общото благосъстояние и модерен напредък. Старото е съчетано с новото. Във Феърфакс отиваш в колониалната ферма на Клод Мур, за да си купиш пуйка за Деня на благодарността. Във Фредерик, Мериленд, вкусваш за Коледа най-хубавите печени ребърца. Тук можеш да намериш ръчно изработени мебели и уникални предмети в арт магазините, а през лятото да се забавляваш на ежегодния парад на старите велосипеди. Обичам малките градчета заради собствената им атмосфера и приятно настроение. Вдъхвам аромата им като нотка разкош и щипка нехайство. Защото винаги те въвличат в някакво ново приключение.

Може да откриваш и да се наслаждаваш на Вашингтон, да изпадаш във възторг от всичко преживяно. Но винаги оставяш частица от себе си там като сянка, за която да мечтаеш.

Текст: Нели Цонева, Снимки: Краси Генов

All Rights Reserved © 2020