Да изпиеш едно кафе в рая  

С изненада, да не кажа с недоволство, приех да изпия едно кафе в Златоград – най-южния ни град в Родопите. Без да преувеличавам, но след Дяволския мост бях погълната от сянката на девойката, вградена от Дявола в стените му, и от това, което виждаха очите ми – един вековен римски паметник, преодолял времето и съхранен трайно в паметта ни и като тайнственост, и като архитектурно видение. Обкръжена от природата по пътя, криволичещ към Ардино, насред пазвите на широколистните гори, усещах странно чувство – движех се на юг по земя, която са си поделяли през хилядолетията траки, римляни, гърци, турци, българи. И всеки е влагал нещо от себе си в общата ни памет, напластявана с векове. Под влиянието на цивилизациите от древността до наши дни хората са търсили път към дома и път в дома в един затворен кръг, оставяли са знаци за създаденото от различните култури и епохи..

Златоград, наричан някога Беловидово заради белосаните стени на къщите и на зидовете си, по-късно е познат като Даръдере, носещ обещание за вода и изобилие, а днешното си име получава след Освобождението като далечно известие за много слънце, тютюнево злато и блясък на оловно-цинкова руда. Мисля си, че тази словесна свобода на имена и значения сякаш отваряше една врата към рая, защото, влизайки в града, внезапно се озовах сред  множество ослепително бели възрожденски къщи – истински архитектурен резерват.  Коя от коя е по-гиздава, с дървени прозорци и чардаци, с широки дъбови врати, с високи и кръгли бели комини, старателно подредени китни дворове, изпълнени със зеленина и цветя, някъде има кладенци, а в други – каменни чешми, наглед прости, но с нещо класическо в линиите. В белите стаи с резбовани тавани е възстановена някогашната автентична подредба със старите предметите на бита и ярките тъкани килими. Усещах една безкрайна интимност с миналото, в която разпознавах особеностите и характеристиките на националния ни характер. Наистина старата част на Златоград  е превърната с много усилия и любов в етнографски музей под открито небе!

Вървях по оживените калдъръмените улици измежду малките работилници-дюкянчета, които са последните апостоли на възрожденския чувствен свят, осъден да бъде пометен от световния вихър на новите времена. В тях сред автентична обстановка оживяват традиционните ни занаяти – грънчарство, ковачество, сарачество, тъкачество, ножарство, цървулджийство, златарство, дърворезба и терзийство. Златоград е единственото място, където се обработва кози рог, прикрепен майсторски към специална дървена дръжка. Навсякъде във въздуха се носеше мирис на нещо старо и забравено и се усещаше стремежът, то да се запази чрез пресъздаваните предмети, чрез  знанието и усета към отминалия живот на предците ни и старите възрожденски традиции. Гледах с любопитство сръчността, с която се изработва всяка фигура, всеки тон, всеки бод в този уютен по своему свят и като че ли се промъквах в друго измерение на духа ни, в „кожата“ на един друг живот.

Златоград не е случайно място, а много старо средище на пътища, на търговски и културен обмен, на влияния и течения, потекли от далечни извори, притежаващо и до днес една здрава традиция да се обновява непрекъснато, без да изневерява на стария дух, който олицетворява. Свидетелство за това без съмнение е историята на въртяното кафе, което е дошло тук преди два века, като е тръгнало чак от Етиопия през Средния Изток, Турция и стигнало с керван от камили до Балканите. Достатъчно е да чуеш, че старото градско кафене съществува от 1823 година, да усетиш в него аромата на кафявите печени зърна, да си припомниш старата кафемелачка, после да  видиш как в гравираното пиринчено джезве се поставя чудодейно съчетание на кафе, малко ръж и доста захар и се върти няколко минути в горещия пясък, а с готовото кафе с тежък каймак се пълни до горе белия филджан, за да разбереш каква е магията на златоградското кафе. Разбрах, ароматната напитка се приготвя по стара семейна рецепта, запазена от сто години – тайната е в намереното най-добро съотношение между кафето и ръжта. После пред очите ти се оставят двата филджана върху специален поднос със синджири и преди да ти сервират кафето, започват да го въртят. Вместо заек, изскочил от ръкава на магьосника, пред теб се появява ароматното кафе с каймак, без да е излята и капка от него, единствено  парата се извива към потъмнелия от времето дървен таван. Само тук в Златоград може да изпиеш едно кафе, приготвено с особено гостоприемство и въртяно по невероятен начин пред теб! Да опиташ и вкусната златоградска баклавичка с локум и орехи!

И наистина, една от причините този южен град да е врата, която те отвежда ни повече, ни по малко в рая е атмосферата, придобила безкрайна дълбочина с многовековното си минало и съвсем различното присъствие на настоящето като съвременно оживление. И ако се заслушаш в гласовете на хората тук, усещаш времето отвътре навън, където невероятното става вероятно. Така още в древността върху езическите оброчища на четирите хълма са възникнали християнските светилища около града. Това са параклисите  „Св. Св. Константин и Елена“, „Св. Илия“,  „Св. Атанас“,  „Св. Екатерина“. Открай време се знае, че съединявайки срещуположните им върхове, се образува своеобразен кръст, нарекли го „Кръстата гора“, която се почита и пази като сакрално място. По-късно се задълбочава тъкмо тази традиция – върху старото да се надгражда новото. Такава е  историята на двете стари църкви. „Успение Богородично“ (1834), е построена върху ранно християнско светилище благодарение на подписите на видни българи християни и  българи мюсюлмани, които заедно са извоювали фермана от султан Махмуд II.  След нея е издигната и другата църква „Свети Георги“ (1871), отново с подкрепата на цялото население. Подобна е съдбата и на двете джамии – Старата в „Табахната“ и новата от 2014 г. Църквите и джамиите, както и хората, съжителстват от векове заедно, служат по различен начин на Бога, но с молитвите си еднакво силно привличат Небето за благословията над тази земя.

Ако погледнеш отвисоко Златоград, виждаш как Родопите се разстилат надолу до морето, представяш си как пророк Илия завладява върховете и управлява времето, как свети Георги е юнак на кон и как все този героичен дух е подхранвал и разпалвал жизнеността и фантазията на хората по тези земи. Дали поради щастливо съвпадение, или по естествен път на развитие в рамките на Европа, днес Златоград се е вместил между двата нови гранични пункта на границата ни с Гърция. Единият е този, който води през Термес, малко селце на 10 км от Златоград до гръцкия град Ксанти, разположен на малко повече от 40 км и до който се стига по много живописна планинска серпентина. Говори се, че бог Митра, изобразен в скален храм от III – IV век царува над това магическо място Термес  с 69 термални извори, извиращи от хълма, изпускащи пара в множество езерца и вади, в открити басейни с лековита топла вода (54 ℃).  Движението от Златоград през прохода Маказа води до градчето Марония, намиращо се в южната част на Родопите, а маслиновите му гори се спускат чак до морето. Някога Марония е била населена с българи и гърци и се помни и слави с борбата на Капитан Петко Войвода в Беломорска Тракия за по-късното й освобождение от Турция. Който и път да избереш от Златоград, дали предпочиташ планинската красота и лековитите извори, или червения плаж на Марония с морето до теб, пълно с миди, октоподи и раци, оставаш със своята история, която свършва тук в Златоград, но започваш друга в бъдещето, защото всяко пътуване е връщане към себе си, където и да се намираш по света.